Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
Той разбра, че е сбъркал и си помисли: Аз се чудех кой е виновен и мислех, че това, което ми се случи, не е справедливо, защото аз паднах, а другите продължаваха пътя си, качени на красивите си колесници. Но аз трябва да следвам пътя си и да не мисля дали е справедливо, или не, защото няма как да науча отговора.
Изправи се и тръгна по пътя си. Докато вървеше и колесниците профучаваха покрай него, той изведнъж разбра отговора:
Справедливо е това, че пред мен има път, както и пред всички останали. Независимо как вървя по него, важното е, че има път.
Като си помисли това, му стана леко и спокойно на душата.
XII глава
Черна Юда
Ермиар и Безмер препускаха мълчаливо до селото. Ермиар разбра, че благодарение на медальона Безмер ще разкрие пред него тайната си. Затова реши да не го притиска и дразни с въпроси, докато сам не пожелае да проговори. От своя страна Безмер напрегнато обмисляше ситуацията. Трябваше да измисли правдоподобна легенда за присъствието си в селото и намирането на останките на древния град Лимен Карон. Затова поведе Ермиар обратно към Кодили, печелеше време, преди да прецени какво да му разкрие и как да действа. Тревожеше се доколко наследникът на онгаладския трон е запознат с древната история, но правилно заключи, че представителите на стети-сантропи за разлика от вети-сантропи, жреческото съсловие, не достигат чак толкова напред в обучението си. Образованието в Биляра изцяло се ръководеше, организираше и изпълняваше от жреците, които нямаха интерес от разкриването на някои истини. Но Безмер се безпокоеше. Знаеше, че Ермиар е тръгнал към Карпонили и манастира. Ако той проговори пред Алобоготур или някой друг от пазителите, преди Безмер да намери това, за което е дошъл, мисията му се проваляше. А и медальонът се намираше у Ермиар. Безмер едва се удържа да не изругае, но ако Ермиар знаеше за какво служи, нямаше да го разпитва и преследва. Как се бе озовал в него, на този въпрос Безмер нямаше отговор.
Така, увлечени всеки в мислите си, не усетиха как пред тях изникна портата на Загардината къща. Вързаха конете си под стрехата, напоиха ги с прясна вода и се прибраха в стаята, обитавана от Безмер. Той извади от торбата си пушен бут, наряза го на едри парчета и се обърна към Ермиар:
— Яж.
Ермиар, без да се бави, лакомо се нахвърли върху месото. Безмер седна срещу него и също хапна две-три парчета, но тъй като не беше много гладен, се задоволи само с тях и ги преглътна с помощта на чаша вода. След това изтегна краката си върху един стол, оригна се звучно и с наслада примлясна.
— Така-а-а, питай сега каквото те интересува — обърна се Безмер към дъвчещия си сътрапезник. — Но преди това ми кажи откъде имаш медальона?
Ермиар надигна глава, задъвка бързо залъка си, бързо-бързо го преглътна, преди да отвърне:
— Старата майка на Загарда ми го даде.
Безмер изви вежди и подсвирна:
— Как така ти го даде? Без да каже нищо ли?
Ермиар си спомни, че тя каза нещо за някаква врата, но тъй като не бе запомнил добре какво точно, отвърна:
— Нищо не ми е казвала — махна с ръка, сякаш да подчертае колко маловажно е това, и насочи разговора към Безмер. — А сега е твой ред, кажи ми какво търсиш от толкова време в околностите на Кодили и кой си ти?
Безмер не настоя. Видя, че няма да разбере нищо повече и отвърна:
— Произхождам от ури-сантропи, баща ми и майка ми са земеделци. Роден съм в село Бахалин, област Ябрус. От малък съм мечтал да пътувам и когато навърших деветнадесет години, реших да поскитам по света. Така, докато обикалях от град на град, се запознах с един скитник като мен — Рабаден му беше името. Той издирваше древни градове и ценностите, останали погребани под останките им. Главно от това се прехранваше. Заедно с него намерихме доста ценни вещи и продавайки ги, добре си поживяхме. Но преди година умря от болест. Така и не разбрах каква. — Безмер се умълча за момент и продължи: — Древните останки на града Лимен Карон бяха мечта за Рабаден. Когато го сполетя болестта, бяхме на път да го намерим. Останах сам, но не се отказах. Сведенията, които имах за града, ме доведоха в Кодили, и не сбърках — каменният път, който сам видя днес, е построен от древните обитатели на град Лимен Карон. Река Релсма е минавала точно през средата му.