Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
— Хората са ги избили — рязко отговори той. — Заспивай.
Тя легна отново, но остана с широко отворени очи. Чувстваше, че в това, което й разказа Салистар, има истина. Колко много неща са били скрити и потулени. Тя си спомни виденията, които я обземаха напоследък. Знаеше как изглежда Асура. Бе я видяла в едно от виденията си. Побиха я тръпки на ужас. Постепенно обаче умората я победи и тя заспа дълбоко.
Двамата се събудиха още по тъмно. Без да си говорят, се приготвиха за пътуването, оседлаха конете и преди да е изгряло слънцето, отново потеглиха по прашния път. Тъй като яздеха все още бавно поради тъмнината, Деница, която бе на няколко крачки зад Салистар, се изравни с него и попита:
— Вчера ти каза, че си щял да научиш тайните на жреците, ако те не са се усетили навреме. Какво означава това?
— Хм, жреците знаят всичко това, което ти разказах, принцесо, та и повече. Но държат останалото население да остане в неведение. Те са наследниците на хората, които са избили волобарите преди векове. Твърдят, че пазят тази тайна заради доброто на цялото човечество, но ако е така, защо са запазили Живото Дърво и Асура? Защо не са ги унищожили? — Устните на Салистар се изкривиха в крива усмивка. — Ти знаеш вече каква заплаха е Майката за хората. Но въпреки това жреците я пазят и крият. Помниш ли Кюригин, ловеца на сиви?
Деница кимна.
— Преди да стане боломит, Кюригин работеше за жреците. Той е един от тези, които като деца са показали известни умения и са избрани от жреците за обучение, но с годините вместо да усъвършенстват способностите си, са ги загубили. Такива хора те използват предимно за физическа работа, но неговата служба при жреците се състоеше в това, да следи отдалече Асура. Той трябваше да дава информация за местонахождението й, здравето, навиците. И също, да събира изпражненията й. Разказах ти за какво служат.
— Значи те отглеждат Живото Дърво — каза като че ли на себе си Деница, — но за какво им е?
— Сокът на Живото Дърво има чудодейни свойства. Волобарите са знаели това, поради тази причина са отказали на хората да унищожат Асура.
— Какви са тези чудодейни свойства? — с интерес запита принцесата.
— Това е дълга тема, а и аз не знам много. Доскоро смятах, че жреците крият ръкописа, в който е описано всичко за Живото Дърво — Зелената книга. Тя съдържа знания и сила, които само волобарските управители са владеели. Но сега вече имам съмнения, че жреците някога са я притежавали. Който намери тази книга, ще придобие голяма мощ — отговори Салистар.
— Затова ли жреците са те прокудили? Защото си разбрал тези неща?
— Не — бързо отвърна той. — Жреците сами щяха да ми ги разкрият. Те ме обучаваха за един от тях. Но не ми простиха това, че сам стигнах до тези истини още преди да решат да ме посветят, и че не им казах нищо за тези си разследвания. Не ми простиха, че имам тайна от тях, въпреки че тяхната тайна бе много по-голяма.
— А защо не разкри тези неща пред кан-императора или поне пред някой от кан-предводителите? Защо се опълчваш сам срещу жреците заедно с тази сбирщина, наречена боломити?
Тъмна сянка сякаш премина по лицето на Салистар след въпроса на Деница. Някаква вътрешна, стаена злоба се изписа на него, когато отговори:
— Аз сам ще изкова нова съдба не само за Биляра, но и за Гелда Валуния. Кан-императорът е нещастник, щом се е оставил да го водят за носа. Това се отнася за всички вас — прехвалените стети-сантропи. Ха-ха-ха — с гърлен смях завърши думите си Салистар и заби пети в коня си, който препусна напред.
Деница погледа известно време озадачено след него, преди да го настигне. Когато се изравниха, извика, за да я чуе добре:
— Защо правиш всичко това? Защо ми помагаш?
Салистар се обърна към нея и продължително я изгледа в очите:
— Аз не ти помагам. Отначало накарах Кюригин да те доведе на сбирката ни, защото беше с незаконна връзка и нечиста съвест, а това, че си стети-сантропи, те прави добър трофей. Организацията ми щеше да се издигне на друго ниво с твоето присъединяване.
Думите му я жегнаха, ала тя преглътна и спотаи гнева си. Той видя това, но продължи, без да се смущава:
— И понеже съм отдал живота си на това, да разбера всичко за древните обитатели на Гелда Валуния, ти ще ми бъдеш само от полза, когато намеря черната юда.
Деница го погледна с презрение и умишлено изостана с няколко крачки назад. Чувството на самота отново я обзе. Животът й губеше смисъл, откакто се бе срещнала с очите на онова същество. В този момент всичко около нея се завъртя с бясна скорост и мъглата я обгърна. Деница отново потъна в света на сивите. За късмет, точно тогава Салистар се бе извърнал към нея, видя какво става и реагира бързо — успя да я задържи на седлото. Дълбока бръчка проряза челото му, трябваше да вземе Деница на коня при себе си и да я крепи така до Черната планина. Това щеше да ги забави, но друг начин нямаше. А и Салистар не знаеше колко време му остава, преди да стане твърде късно да се спаси Деница. Добре че припадъкът й се случи сега, когато бяха вече далече от Юртия.