Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
Ермиар го слушаше с интерес, но не спираше да яде от месото. Когато Безмер спря да говори, той обърса с ръка устата си и попита:
— Откъде разбрахте с Рабаден, че такъв град е съществувал?
— Най-вече от легендите — усмихна се Безмер, — но преди около четири години, когато с Рабаден разкопахме останките на стара къща, открихме документи. По всичко личеше, че са търговски. Между тях намерихме и доста точна карта за разположението на града.
Ермиар кимна, замисли се и продължи с въпросите:
— А скалата, какво има зад нея? Пътят свършва точно там? Какво се опитваше да разкопаеш?
— Не знам, но усетът ми подсказва, че зад скалата се намира нещо ценно. Опитах се да прокопая вход отдолу, но ще е невъзможно. Днес се убедих окончателно. Скалата отива прекалено надълбоко в земята.
— А медальонът? — спомни си Ермиар и издърпа верижката от врата си. — Ти имаш рисунка, на която е изобразен. Видях я.
Безмер се изправи и закрачи с бавни крачки около масата, чудеше се какво да отговори. Усещаше, че се заплита в плитки лъжи, но разчиташе на това, че Ермиар не е запознат с никоя от тайните му. Пък и нямаше друг избор. Медальонът му трябваше. Той отговори сопнато:
— Да, рисунката бе сред документите, които открихме с Рабаден.
— Но за какво служи? Ти изглежда много държиш да го имаш?
Безмер кимна:
— Утре ще тръгна рано, както винаги. Ако искаш, ела с мен и ще видиш сам защо ми трябва медальонът.
— Така да бъде — кимна Ермиар, — ще отложа с ден пътуването си и ще дойда с теб.
В това време откъм двора се чуха конски тропот и гласове. Двамата мъже се извърнаха към прозореца. По пътя към тях идваха трима от спътниците на Ермиар — „вълците“.
Това бяха Булик, Вананд и Крамик. Булик изпълняваше уговорката си с Ермиар и го издирваше из опустялото село. И тримата мъже бяха внушителни като осанка и доста страховити на вид. Особено Крамик, най-младият от тримата, който водеше на дълга верига след себе си седемдесет килограмов светъл вълк. Животното бе с гъста и рунтава козина, здрав врат, едро и много красиво. Самият Крамик също впечатляваше с вида си. Бе с руса коса, която през топлите месеци на места ставаше платинено-руса — това го отличаваше от повечето биляри. Носеше косата си дълга и вързана на опашка, подобно на сангасите. Белег от нож пресичаше по диагонал лявата буза на иначе красивото му и гладко лице. А очите му бяха тъмно-сиви, изпъстрени от по-тъмни и по-светли петънца, с дълбоки черни зеници. Тези особени очи не оставяха никого безразличен, най-вече заради цвета си, който не се срещаше дори при северите. Тялото му бе по-едро и здраво от това на останалите „вълци“, поради увлечението му по тежестите, с които се подготвяха „глиганите“. Крамик, който имаше не един приятел сред тях, използваше по-голяма част от свободното си време, за да участва в тренировките им. Въпреки че бе с приветлив характер и лесно печелеше приятели, Крамик създаваше усещането за нещо недоизказано, сякаш пази от другите някаква тайна, която само той знае и разбира. За това допринасяше и странната му поява преди шест години, за която не спираха приказките и до днес. Бе се появил в казармите на Исиней върху красив черен кон. Придружаваше го огромният светло-сив вълк, вързан за тънка метална верига. Животното бе снажно и страховито на вид. Крамик бе пожелал да се присъедини към Войската на „сивия вълк“ и оттогава неговият вълк Дурум се бе превърнал в нещо като талисман на войската. И въпреки че всички се отнасяха добре с Дурум и го обичаха, вълкът не се доверяваше на никого освен на господаря си. През онези далечни дни бяха отправени хиляди въпроси към Крамик, но той не обичаше да говори за миналото си. За него успяха да разберат само това, че всичките му роднини са умрели, а отглеждането на вълци е стара семейна традиция. Оттогава Крамик не веднъж се бе доказал като добър боец, изключително силен и пъргав, а сивият вълк Дурум неотлъчно го следваше навсякъде.
Като видяха коня на Ермиар в двора на къщата, тримата войници спряха и скочиха от конете си. Ермиар излезе да ги посрещне, докато Безмер гледаше с мрачно примирение след него. В сметките му не влизаха нито „вълците“, нито младият им господар, но нямаше друг избор, освен да ги търпи. Знаеше, че колкото по-бързо задоволи любопитството на Ермиар, толкова по-бързо ще го оставят на мира.
Булик се поклони на Ермиар:
— Вчера не се завърнахте.
— Да, Булик, ще се забавим поне още един ден, защото искам да свърша нещо — Ермиар се усмихна. — Защо не вземете пример от жителите на Кодили. Те се държат непринудено и открито с мен. Не се кланят и не украсяват словата си. Елате — обърна се и към тримата, — ще пренощуваме в къщата, а сутринта ще отидем до останките на един стар град.