Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на Франклина и той започва своята истинска история за кървави убийства, измяна и черно предателство.
Годината е 1556-та. Едуард, Черния принц, нанася унищожително поражение на френската войска при Поатие. На бойното поле агонизира бедният рицар Гилбърт Савидж. Преди да издъхне, Савидж разкрива на младия си оръженосец Ричард истината за неговия произход. Ричард е син на лорд Роджър Грийнел — прочут рицар, кралски довереник. В началото на Стогодишната война лорд Роджър Грийнел е обвинен, че е предавал сведения на французите и уличен във вероломно убийство.
Сега младият Ричард Грийнел трябва да се върне в Англия, за да открие документите, разкриващи мистерията около загадъчните убийства на кралския наместник и неговата жена, заради които баща му е станал изкупителна жертва.
В опустошената от глад и чума Англия Ричард успява да открие прощалното писмо на баща си, укрито от един правник. Съпроводен от пъстра група приятели и красивата дъщеря на правника, Ричард се връща в Кроукхърст, запустелия семеен замък, за да възстанови доброто име на баща си и да разобличи истинския предател и убиец.
Конят изцвили от удоволствие и притисна муцуна в гърдите на Ричард.
— Ще ти донеса нещо.
Младежът излезе от конюшнята. Погледна към имението; част от прозорците приличаха на слепи очи, други бяха покрити с капаци. Внезапно видя движение отдясно, високо на третия етаж. Сърцето му спря да бие. Беше сигурен, че не се е излъгал. За няколко секунди, преди капакът да се спусне, беше зърнал смътно нечие лице.
Втора глава
Когато се върна в кухнята, Ричард не изказа подозренията си, че някъде в замъка неуловим непознат ги наблюдава и подслушва. Запази страховете си за себе си и помогна на Емелин да приготви вечерята. Стъмни се рано. Барликорн каза, че ще стои на пост през нощта, в случай, че разбойниците се върнат. Взе си храна в една ленена покривка, огниво и свещ и каза, че ще се чувства добре. Бутлак и Гилдас предложиха да му правят компания, но стрелецът отказа.
— По-добре е да останете тук — заяви той.
Без суетене взе наметката, лъка и колчана със стрелите и се измъкна на двора. През една цепнатина в капаците Ричард го гледаше как върви и се чудеше защо всъщност излиза. За да наблюдава брода? За да заговорничи? Или, за да се срещне с непознатия, с когото беше говорил онази нощ пред кръчмата на пътя за Епинг?
— Неспокоен си, Ричард.
— Не мога да вярвам на никого — каза й той почти шепнешком, после се усмихна. — Освен на теб.
Тя игриво го щипна.
— Не вярваш ли на Барликорн?
— Да, дори на него; не знам дали срещата ни беше случайна. Как така бързо се съгласи да ме придружи дотук. И враждата му с разбойниците. На негово място всеки би приключил с нея, като избяга в някоя друга част на кралството. И накрая, защо дойде с мен на този изоставен, покрит със сняг остров?
— А аз се чудя за Бутлак. — Емелин погледна през рамо към отшелника и Гилдас, които стояха пред огъня и шумно спореха кой трябва да се погрижи за шиша.
— Знам какво представлява Гилдас — отбеляза Ричард. — Но Бутлак е загадка. Защо е останал тук толкова години?
— Смятам, че казва истината — отвърна Емелин. — През нощта, когато лорд Саймън и жена му са били убити, той може да е спал като заклан, след като е пил толкова много. Но какво е правил после? Искам да кажа, хората на шерифа дошли, баща ти бил арестуван, а останалите рицари си заминали. Не е ли естествено да прерови замъка? Да го претърси от мазето до тавана за всичко, което би могло да му потрябва? Не само за храна и пиене, но и за някоя джунджурия. Още повече — добави тя, — че баща ти явно е бил много добър с него. Не би ли потърсил някакво доказателство за невинността му? Не е ли намерил нещо странно?
Ричард си спомни колибата на Бутлак с множеството скрити ъгълчета и пукнатини и тайно си обеща, че ако има възможност, ще я претърси. Емелин щеше да продължи, когато вратата на кухнята с трясък се отвори и влязоха петимата рицари. От намръщените им лица Ричард разбра какво ще последва. Поздрави ги и те насядаха около масата. Разговорът беше вял. Всички се преструваха, че се интересуват от това, което готвеше Емелин. Сър Лайънъл Бомон, преплел пръсти, оглеждаше със свити вежди спътниците си. Слабото му лице изглеждаше още по-продълговато, тъжните му очи изучаваха Ричард. Той се изкашля и прочисти гърлото си. Но Ферърс нетърпеливо извади камата си и удари с дръжката по масата.
— Мастър Ричард — започна той, — преди много години баща ти беше несправедливо арестуван за убийство. — Ферърс остави камата и протегна ръце с разтворени пръсти. — Не оспорваме това, нито отричаме факта, че всички се заклехме в тъмницата на Колчестър, че ако някога имаме възможност, ще направим всичко по силите си, за да възстановим доброто му име. Но — той прокара дебелите си пръсти през посивялата си коса, — вече изпълнихме клетвата си, така че какво повече можем да направим? Нямаме нова информация. През изминалите шестнадесет години не сме открили нищо и ти трябва да приемеш това.
— Ето ни тук — обади се сър Уолтър Манинг — в едно полусрутено имение насред затрупаните със сняг полета. Зимата настъпва. Започват постите, скоро ще дойде Коледа. Мастър Ричард, имаме земи и семейства. Възнамеряваме да си тръгнем утре.
— Дори аз — отбеляза сър Лайънъл и затвори очи. — Видях нещо. Научих нещо в деня на турнира тук. — Той отново погледна. — Но не си спомням; беше толкова отдавна, толкова неща се случиха оттогава. — Той премигна и се огледа. — Тук не ми харесва. Не искам да остана — добави той раздразнено. — Искам да си отида у дома.
— Не можете! — Отговорът на Ричард изплющя като камшик.
Петимата рицари изненадано го погледнаха.
— Не можете да си отидете — настоя младежът. — Дали сте на баща ми клетва — това означава повече отколкото да дойдете да ме видите в един изоставен замък. Нещата едва сега започват. Самият сър Лайънъл признава, че връщането тук е пробудило спомените му. Кой знае, с времето може би те ще се прояснят.