Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на Франклина и той започва своята истинска история за кървави убийства, измяна и черно предателство.
Годината е 1556-та. Едуард, Черния принц, нанася унищожително поражение на френската войска при Поатие. На бойното поле агонизира бедният рицар Гилбърт Савидж. Преди да издъхне, Савидж разкрива на младия си оръженосец Ричард истината за неговия произход. Ричард е син на лорд Роджър Грийнел — прочут рицар, кралски довереник. В началото на Стогодишната война лорд Роджър Грийнел е обвинен, че е предавал сведения на французите и уличен във вероломно убийство.
Сега младият Ричард Грийнел трябва да се върне в Англия, за да открие документите, разкриващи мистерията около загадъчните убийства на кралския наместник и неговата жена, заради които баща му е станал изкупителна жертва.
В опустошената от глад и чума Англия Ричард успява да открие прощалното писмо на баща си, укрито от един правник. Съпроводен от пъстра група приятели и красивата дъщеря на правника, Ричард се връща в Кроукхърст, запустелия семеен замък, за да възстанови доброто име на баща си и да разобличи истинския предател и убиец.
Емелин вдигна глава и се загледа в тавана.
— Да, да — въздъхна тя. — Значи не е бил непознат, а някой, когото е познавал, един от рицарите на баща ти. Но ако убиецът му е бил един от рицарите, той сигурно би казал името му? — Тя стисна ръката на Ричард. — Опитай се да се поставиш на негово място — прошепна му тя.
Младежът я послуша, представи си как лорд Саймън отваря вратата, пуска някого вътре, без да е особено предпазлив, обръща се, после го потупват по рамото и забиват в гърдите му кама.
— Бил е слуга! — възкликна той. — Сигурен съм, че е бил прислужник или някой, който се е преструвал на такъв. Лорд Саймън си е легнал. Не е могъл да спи. Тревожел се е кой може да е предателят. Скарал се е с баща ми и със съпругата си. Чува почукване на вратата. Отключва и като богат лорд, заобиколен от прислужници, не им обръща повече внимание, отколкото кучето на бълхите си. Мъжът носи нещо, например поднос с кана. Лорд Саймън се обръща. Може би са го потупали по рамото. Обръща се и ножът се забива в гърдите му.
Той млъкна.
— Убиецът избягва — продължи Емелин. — Лорд Саймън лежи на пода, твърде слаб, за да вика за помощ. Но в тези последни моменти преди смъртта си, той разбира, че е бил измамен. Умът му е размътен, той бълнува. Рицарите влизат, лорд Саймън прошепва последните си думи и издъхва. — Емелин се изправи, хвана ръката на Ричард и го издърпа със себе си.
— Вече знаем как е умрял — съгласи се той. — Но не и кой го е направил. Хайде, да продължим търсенето.
Те обикаляха от стая в стая, но не откриха нищо. Посрещаха ги неприветливи, мрачни и запуснати спални. Ричард се чувстваше добре. Емелин беше с него, постоянното й бъбрене и закачки държаха демоните надалеч. Влязоха в стаята на сър Лайънъл и откриха, че рицарите си бяха направили маса от бирена бъчонка. В огнището пламтеше буен огън, навсякъде имаше кани и чаши вино. Петимата мъже клюкарстваха и обсъждаха новините от графството, докато наблюдаваха как Манинг и Бремнър местят фигурите върху шахматната дъска. Не казаха нищо, когато Ричард влезе в стаята, дори не оказаха на Емелин честта да се изправят. Младежът обясни какво правят. Бремнър промърмори нещо в отговор и когато двамата излязоха, вратата се затръшна след тях.
— Няма да останат задълго — обяви Емелин, когато се отправиха към стълбите. — Убиецът скоро ще разбере, че знаем много малко. Той ще иска да си тръгне, а другите ще сметнат, че са изпълнили клетвата си и ще се приберат в уютните си имения.
— Как да ги накарам да останат?
— Можеш да споменеш за снега — Емелин го дръпна за ръкава. — А ако бях на твое място — прошепна тя, като гледаше през рамо, за да се убеди, че в галерията няма никой друг, — бих им казала истината. Имам предвид разбойниците.
Върнаха се в кухнята и Емелин отиде да запали огъня. Беше почистила малката пещ, иззидана в стената до огнището и обяви, че ще се опита да изпече хляб. От Бутлак, Гилдас и Барликорн нямаше и следа. Ричард отиде до вратата и я отвори. Леденият повей на вятъра го накара да потръпне. Снегът в застлания с плочи двор се беше превърнал в мръсна киша и с приближаването на вечерта тя замръзваше. Извън двора видя дълбокия сняг и небето, което започваше да се смрачава. Барликорн, Бутлак и Гилдас, който се влачеше след тях, внезапно се появиха зад ъгъла. Стрелецът спря и вдигна птиците, които беше убил, а на пръта, преметнат през раменете на шарлатанина, висяха четири заека.
— Няма да гладуваме. — Ричард им направи знак да приближат. — Ще има пай с фазан или пъдпъдък, да не говорим за заешкото задушено.
Тримата мъже влязоха в кухнята, тропайки шумно и оставиха дивеча на масата. Барликорн извади ножа си и се зае да го корми и подготвя за готвене.
— Открихте ли нещо? — попита Ричард, докато Гилдас топлеше пръстите си пред огъня и гръмко хвалеше уменията на Барликорн с лъка.
— Нищо — отвърна шарлатанинът. — Той вдигна глава и тъжно погледна към Ричард. — Но ако е истина онова, което казва Светото Писание: „Домовете им ще бъдат изоставени и в стаите им бухали ще отглеждат малките си.“
— Не открихме нищо, мастър Ричард. — Барликорн вдигна глава. — И преди да попиташ, ходихме до брода. Няма следи от разбойническата банда.
Оръженосецът им поблагодари и тъй като леко му се повдигаше, реши да не остава в кухнята, докато кормят птиците и зайците. Излезе на двора и тръгна към конюшнята, където Баяр стоеше търпеливо с наведена глава и полузатворени очи.
— Спи ли ти се? — попита Ричард. — Ако не беше толкова студено, щях да те пояздя. И то в какъв галоп!