Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на Франклина и той започва своята истинска история за кървави убийства, измяна и черно предателство.
Годината е 1556-та. Едуард, Черния принц, нанася унищожително поражение на френската войска при Поатие. На бойното поле агонизира бедният рицар Гилбърт Савидж. Преди да издъхне, Савидж разкрива на младия си оръженосец Ричард истината за неговия произход. Ричард е син на лорд Роджър Грийнел — прочут рицар, кралски довереник. В началото на Стогодишната война лорд Роджър Грийнел е обвинен, че е предавал сведения на французите и уличен във вероломно убийство.
Сега младият Ричард Грийнел трябва да се върне в Англия, за да открие документите, разкриващи мистерията около загадъчните убийства на кралския наместник и неговата жена, заради които баща му е станал изкупителна жертва.
В опустошената от глад и чума Англия Ричард успява да открие прощалното писмо на баща си, укрито от един правник. Съпроводен от пъстра група приятели и красивата дъщеря на правника, Ричард се връща в Кроукхърст, запустелия семеен замък, за да възстанови доброто име на баща си и да разобличи истинския предател и убиец.
— Най-добре да се връщаме в замъка — обяви оръженосецът и се усмихна насила. — Бог ми е свидетел, че умирам от глад, а стомахът ми вече смята, че гърлото ми е прерязано.
Върнаха се в имението. Изморени от дългата разходка в снега, рицарите насядаха край огъня и сред шеги и смях си поделиха огромната купа със задушено заешко и част от хляба, който бяха донесли. Ричард седеше мълчаливо на масата с наострени уши, в очакване Барликорн да се завърне. Рицарите се нахраниха. Гилдас, който беше оставен да пази имението, докато ги нямаше, каза, че във всяка стая има запален огън, затова те решиха да поиграят шах, за да минава времето. Очевидно Ферърс беше избран да говори от името на всички и след като похвали Емелин за вкусната гозба, той дойде и седна при Ричард.
— Можем да останем още три дни — обяви той, загледан в младежа. — Мастър Ричард, дали сме клетва на баща ти, че ако можем, ще помогнем. Но снегът натрупа, а трябва да се погрижим за семействата и фермите си. Ще ти кажем каквото знаем, ще ти помогнем с каквото можем, но после трябва да си вървим. — Той се усмихна и кимна през рамо към другарите си. — Пътуването ни дотук пробуди различни спомени — и добри, и лоши.
Канеше се да каже още нещо, когато сър Лайънъл Бомон се приближи, като облизваше пръстите си.
— Чух какво каза Ферърс. — Той седна на един стол край масата. — Посещението на турнирното поле тази сутрин — той почука по главата си, — ме накара да се замисля.
Приятелите му сигурно бяха чули думите му, защото всички замълчаха.
— В средата на лятото — продължи сър Лайънъл със затворени очи, — когато баща ти ни повика, нямаше само проблеми и неприятности. Имаше и турнир. — Той погледна през рамо. — Всички си спомняте, нали? Два дни преди убийствата, помня съвсем ясно. — Рицарят отвори очи. — Баща ти се би срещу лорд Фицалан. Разбира се, всички участвахме. По-късно вечерта пихме и пирувахме. Тогава забелязах, че лорд Фицалан изглежда доста загрижен и отчужден от съпругата си.
— Знаеш ли защо? — попита Ричард.
— Всички носехме цветовете на дамите си. Лорд Саймън беше сърдит, защото жена му беше дала своя на някой друг. И знаете ли — той погали брадичката си, — помня, че някой го носеше, но да пукна, ако мога да си спомня кой. — Сър Лайънъл се изправи. — Но ако се сетя, ще ти кажа.
После с приятелите си излезе от стаята.
Тъкмо рицарите бяха излезли, и Бутлак и Барликорн отвориха вратата и едва не се строполиха в кухнята. Лицата им бяха зачервени, дишаха тежко, ботушите и гамашите им бяха подгизнали от снега. Емелин гледаше тревожно, докато стрелецът и отшелникът се запътиха към огъня, свалиха ръкавиците си и протегнаха премръзналите си пръсти.
— Какво открихте? — попита Ричард.
— Идвали са коне и хора — отвърна дрезгаво Барликорн, — но снегът е много дълбок и не успяхме да ги проследим.
— Има и един труп — добави Бутлак.
— Вървяхме по следите — обясни стрелецът — чак до върха на хълма. Не видяхме нищо, освен бяла пустош и дирите на конете и хората, които бяха минали оттам. Но на снега имаше труп на мъж. Беше захвърлен там напълно съблечен, с прерязано гърло.
— Беше стар човек — прекъсна го Бутлак. — С малко коса и небръснат.
— Възможно ли е да са били разбойниците? — попита Емелин. — Може да са срещнали някой нещастен търговец, да са го убили, съблекли и да са продължили.
Барликорн се изправи, разкопча наметката си и подпря колчана и лъка в един ъгъл.
— Били са Догуърт и Ратсбейн — обяви той. — Проследили са ни, не е било трудно. Трима мъже и една млада жена, които пътуват през замръзналата провинция, сигурно са били забелязани.
— Ами трупът? — попита Гилдас.
— И това е работа на Догуърт и Ратсбейн — отвърна Барликорн. — Едва ли е бил някой невинен търговец. Вероятно някой от собствените им хора се е разболял. Същото правят и в гората, прерязват гърлото на нещастника и го изоставят. Не проявяват милост дори към себеподобните си.
Ричард потръпна и се загледа в игривите пламъци. Затвори очи и се опита да прикрие тревогата си. Намираше се в бащиния си дом, имаше възможност да разгадае тайните на миналото и да очисти името на баща си. Но заради Барликорн една банда разбойници ги беше последвала през замръзналата пустош на Есекс, за да търси отмъщение.
— Защо? — попита той като отвори очи. — Защо, Барликорн?
— Казах ти, мастър Ричард — отвърна стрелецът. — Убивал съм много от техните хора и когато всичко това свърши, ще убия още повече. На свой ред те искат главата ми. Убий или ще бъдеш убит — прошепна той. — Няма друг изход.
— Ще ни нападнат ли? — тревожно попита Гилдас. — Може би ще се махнат и ще ни оставят на мира.