Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

Гилдас направи гримаса.

— Виждам каквото виждам.

— И какво виждаш? — попита Ричард.

— Ами — отвърна Гилдас, като се наду, — ключът към тази загадка не е в предателя, а в лейди Катрин Фицалан. Има две неща, които могат да доведат до разкриването на убийството. Първо, защо е излязла на онази самотна пътека в такъв ранен час? И защо не се е съпротивлявала на нападателя си? Второ, кой от рицарите е носил нейния цвят на турнира? Искам да кажа, мастър Ричард, че много жени са предавали съпрузите си. Ами ако лейди Катрин, волно или неволно, също е предавала поверителни сведения на любовника си?

— Кой е той? — внезапно го прекъсна Емелин.

— Един от петимата рицари — отвърна Гилдас, — който е открил, че лорд Саймън го подозира и се кани да действа. Той е убил лейди Катрин и лорд Саймън, а после се е погрижил баща ти да понесе вината.

— Съгласен съм — прекъсна го Барликорн и се намръщи. — Това е единственото разумно обяснение, което имаме, освен, разбира се, предсмъртните думи на лорд Саймън. Какво е сочел? И какво е искал да каже с изразите „Няма нищо ново под слънцето“ и „Истината е в орела“.

— Не съм съгласен — Бутлак възбудено подскачаше на стола си. — Изобщо не съм съгласен. Може да е някой друг. Казах ти, мастър, че през последните шестнадесет години някакъв тайнствен непознат посещава острова.

— Дрън-дрън! — извика Гилдас. — Имаме само твоята дума за това. — Той насочи пръст към Бутлак, когото по някаква причина ненавиждаше. — Още не сме разбрали какво си правил ти тук през цялото време.

Те щяха да се скарат, ако не се беше намесила Емелин. Тя почука по масата и така строго погледна и двамата, че виковете им преминаха в мърморене и те се свиха като смъмрени ученици.

— Сдобрете се — настоя Емелин. — Хайде, стиснете си ръцете, стига толкова разпри.

Двамата мъже послушно се подчиниха.

— Какво казваше, Бутлак? — попита тихо Ричард.

— Разни непознати идваха тук. А сега — тези призрачни стъпки в галериите отгоре и рицарят в черната броня. Ами ако той е убиецът? Ами ако се опитва да ни прогони? Да ни задържи надалеч от Кроукхърст? Сигурно знае много неща за тази мистерия, но ни се изплъзва като блуждаещ огън.

Ричард дочуваше звука от гласовете на рицарите, които спореха върху играта.

— Бутлак не лъже — бавно каза той. — След смъртта на баща ми очевидно някой много се е заинтересувал от острова. Върнал се е да търси нещо в замъка. Но какво е то? — Ричард поклати глава. — Един Бог знае. — Той се изправи. — Ядохме и пихме достатъчно. Да претърсим това място от горе до долу.

Останалите се съгласиха да претърсят избите, преди да излязат на лов за прясно месо. Ричард и Емелин се изкачиха на тавана. Тук беше по-студено, мразовитият въздух се процеждаше през цепнатините между капаците. Всички помещения бяха празни, като изключим праха, паяжините и мишките и плъховете, които уплашени се разбягваха. Имаше незначителни, жалки остатъци от предишната мебелировка — огъната щипка за свещи, скъсан юрган, ивици кожа, боклуци, които грабителите бяха пренебрегнали. Ричард си спомни призрачните стъпки от предишната вечер и затърси тайни входове или коридори, но не намери и следа от тях. Емелин, увита в наметка от глава до пети, търсеше като дете, което си играе на криеница. Стигнаха галерията и влязоха в стаята, където беше убит лорд Саймън Фицалан.