Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на Франклина и той започва своята истинска история за кървави убийства, измяна и черно предателство.
Годината е 1556-та. Едуард, Черния принц, нанася унищожително поражение на френската войска при Поатие. На бойното поле агонизира бедният рицар Гилбърт Савидж. Преди да издъхне, Савидж разкрива на младия си оръженосец Ричард истината за неговия произход. Ричард е син на лорд Роджър Грийнел — прочут рицар, кралски довереник. В началото на Стогодишната война лорд Роджър Грийнел е обвинен, че е предавал сведения на французите и уличен във вероломно убийство.
Сега младият Ричард Грийнел трябва да се върне в Англия, за да открие документите, разкриващи мистерията около загадъчните убийства на кралския наместник и неговата жена, заради които баща му е станал изкупителна жертва.
В опустошената от глад и чума Англия Ричард успява да открие прощалното писмо на баща си, укрито от един правник. Съпроводен от пъстра група приятели и красивата дъщеря на правника, Ричард се връща в Кроукхърст, запустелия семеен замък, за да възстанови доброто име на баща си и да разобличи истинския предател и убиец.
— Какво ще правим с тях? — промърмори шарлатанинът. — Земята е твърда като камък.
Стигнаха до дърветата и Ричард зарови главите в снега, натрупвайки го около тях. После погледна към шарлатанина.
— Утре вземи кирка от конюшните, изкопай дупка и ги зарови.
— Кои са те? — прошепна Гилдас. — Как са умрели?
Ричард погледна към имението, което се издигаше тъмно и зловещо на фона на нощното небе. Над него вятърът въздъхна през дърветата, шумолейки в клоните. Младежът потръпна, не толкова от студа, а защото за пръв път съжали, че е дошъл в имението Кроукхърст.
— Мислиш ли, че тук бродят демони? — попита Гилдас. — Какво ще стане, ако замъкът е обитаван от духове, мастър? Ако е място, което погубва християнските души? Веднъж — продължи той, — срещнах един човек, който беше посещавал къщи, така обсебени от злото, че се били превърнали в преддверие на ада. Дяволите и онези духове, които ни желаят злото, можели да влязат в нашия свят и да вършат ужасни неща с душите и телата на хората. Аз… — Гилдас спря, защото откъм имението проехтяха пронизителни викове.
Ричард срита още малко сняг върху главите и затича натам. Гилдас го последва, като се хлъзгаше и залиташе по натрупалия сняг. Минаха през страничната врата, която Гилдас тръшна зад себе си, изтичаха по коридора и влязоха в кухнята. Всички стояха струпани около Барликорн, който се беше облегнал задъхан на стената.
— В името на Бога, какво става? — Ричард си проби път. — Кътбърт, изглеждаш сякаш си видял призрак.
— По-добре ела с мен — отговори стрелецът. — Както и всички, които имат здрави стомаси.
— Какво става? — извика Емелин. — Отново надписи с кръв върху стените! Отсечени глави се търкалят като камъни из галерията. — Тя отиде при него. — Ричард, къде беше?
Той стисна ръцете й, бяха студени.
— Иди при огъня — заповяда й и погледна рицарите. — Двама от вас трябва да останат с нея. Останалите, ако можете да го понесете, елате с мен.
Ферърс нареди на Бомон и Бремнър да останат. Бутлак също се сви в ъгъла до огнището като някакъв дребен таласъм. Останалите последваха Ричард и Кътбърт в нощта. Запрепъваха се навън от двора по замръзналата пътека към голямата ливада. Точно преди дърветата да оредеят, Кътбърт им каза да спрат.
— Никога не съм виждал подобно нещо — прошепна той, посочи напред и вдигна факлата към мястото, където пътеката завиваше. — Ще ги видите там.
Те го последваха предпазливо. От двете им страни се издигаше гора, черна и мълчалива. Единственият звук беше пукотът на искрите от факлите. Минаха завоя. Отначало Ричард не можа да повярва, че ужасяващата гледка е истина — плетеница от ръце и крака, поне три трупа, лежащи в снега. Той спря. Барликорн продължи, вдигнал факлата. Тогава Ричард и останалите я видяха — още една отсечена глава, нанизана на ясенов прът.
— В името на Архангел Михаил и всички ангели! — възкликна Манинг. — Какво е това?
Ричард изучаваше отсечената глава, брадясалото лице, хлътналите бузи, полузатворените очи и покритите със спечена кръв устни. Обезглавените трупове бяха облечени с парцали, прикрепени с парчета въже, но ботушите бяха с добро качество, както и презраменните ремъци, коланите и оръжията, които носеха.
— Отидох до брода — обясни Барликорн, обръщайки се с гръб към кървавата гледка. — Известно време наблюдавах, после ми се доспа. Събудих се внезапно, обезпокоен. Сигурен съм, че никой още не е минал през брода, но бях убеден, че в гората край мен има хора. Реших да се върна в замъка и докато вървях, попаднах на това. — Той стисна ръката на Ричард. — Емелин спомена, че нещо се е случило в замъка?
Младежът изтръгна факлата от ръката му.
— Да се връщаме — нареди той. — Тук, на откритото, сме уязвими.
Всички тръгнаха към имението, малко по-бързо, отколкото на идване. Щом влязоха, Емелин им поднесе загряваща напитка, виното беше силно, а билките изпълваха кухнята с ароматен мирис на лято. Ричард обхвана чашата с премръзналите си пръсти.
— Който и да е отрязал тези глави — започна той, — не ни е враг.
— Глупости! — отсече Ферърс. — Стъпки в галерията, надписи с кръв по стените. Отсечени глави се търкалят в краката ни. Обезглавени трупове в гората!