Песента на гладиатора ((Тайните на древния Рим))

Когато стигнаха дюните, спряха за малко да привършат приготовленията си и изпратиха напред сред дърветата отделение в разреден строй. Съгледвачите — вандалски47 наемници, изтребваха всичко живо в самотните чифлици и колиби, прерязваха гърлото на всичко, което им се изпречеше, колеха кучета за храна и не се гнусяха от никакъв грабеж. Офицерите най-подробно бяха проучили картите на местността. Околностите на вилата бяха доста пустинни в резултат от последователните императорски декрети. Това им беше полезно, както и сведението, което бяха получили за охраната на вилата. Командваше я Гай Тулий, ветеран на Константин, който отговаряше за сигурността заедно с Бур, командир на стражата на онази кучка Елена. Нападателите имаха точни инструкции. Константин и майка му трябваше да бъдат убити, другите като Бур, Руфин, Крис и Гай Тулий трябваше да бъдат взети в плен заедно със свещеника Силвестър и водача на ортодоксалната група Атанасий. Всички останали трябваше да минат под ножа.

Нападащите войници навлязоха по-дълбоко в гората. Те се изкатериха по склоновете, стигнаха до една просека, там се прегрупираха и починаха малко, докато деляха дребната плячка, заграбена по пътя. Пийнаха още вода, пак тръгнаха и след голям обход стигнаха до подстъпите към вилата. От време на време се натъкваха на постове, но те бяха съвсем малко, сънени и набързо ги ликвидираха. Шубраците под вилата бяха гъсти, затова бяха принудени да използват само една пътека. Командирът нямаше избор, въпреки предположението, че нещо не е наред. Усещаше го по избилата по гърба му пот. Дали заради горската тишина или от това, че наоколо не се разнасяха крясъците на бухали, нямаше го и шаването на животинки сред шубраците. Нима животните също бяха усетили заплахата и се бяха разбягали? Капитанът често трябваше да спира, вслушан в звуците на нощта. Погледна назад. Единственото, което можеше да види на слабата лунна светлина, беше придвижващата се редица на хората му. Въпреки подозренията си и засиленото внимание, той не успя да забележи тъмните, неясни сенки, които следваха хората му от двете страни на пътеката. Тези призраци, свикнали с катранения мрак на германските гори, като преследващи плячката си вълци се промъкваха през орловата папрат и се групираха край задната част на колоната. Когато редицата на нападателите тръгна по-бързо, започнаха да се образуват групички от по двама-трима човека и точно тогава безмълвните сенки изскачаха, запушваха с ръка устата им и прерязваха гърлата им с нож…