Песента на гладиатора ((Тайните на древния Рим))

Клавдия излезе от покоите на императрицата и се отправи към стаята си. Спря до един прозорец и погледна към цветята. Миризмата им беше много силна и сякаш дори пчелите и пеперудите отбягваха този уханен опиат, това топло, лениво местенце, пламтящо от цветове. Клавдия премести погледа си върху бюста на някакъв отдавна забравен император, втренчил се в пространството пред себе си от поставката. Тя приближи и прочете краткия и стегнат надпис, в който се отдаваше слава на „божествения Адриан“41. Внимателно разгледа неговото лице с гъста брада и мустаци, остър нос и очи, изрязани така, сякаш императорът поглеждаше нагоре, похват, на който скулптурите подражаваха след множеството изображения и скулптури на Александър Велики.

— Чудя се — прошепна Клавдия — дали някой след сто години ще гледа така бюста на августата?

Спомни си странните думи на императрицата и за миг я прободе едно подозрение относно намеренията на августата. Дали Елена беше само зрител във всичко, което се случваше? Или отново контролираше събитията? Клавдия отхвърли подозрението си като безпочвено. Сетне се сети за Нарцис и побърза към стаята си. Спалникът й съобщи, че балсаматорът още спи и Клавдия изпрати да доведат придворния лечител, който пускаше кръв. Тътрейки крака, лечителят пристигна и донесе със себе си фиал42 с масло, което излъчваше остър мирис. Той повдигна Нарцис, тикна маслото под носа му и леко го плесна по лицето. Нарцис дойде на себе си, главата му се тресеше, клепачите му потръпваха. Лечителят грижливо го прегледа, накара го да отвори уста, измери пулса на врата му, подръпна гънките на кожата под очите и през цялото време задържаше коментарите за себе си.

— Може ли да донеса малко вино? — попита Клавдия.

— Да, да, чудесно ще бъде! — отвърна лечителят. Когато донесоха виното, той мигновено го глътна, заяви, че пациентът е в по-добра форма от преди и си тръгна.

Нарцис се надигна сам.

— Не вярвам! — задъхано прошепна той — Наистина, не мога да повярвам!

— Вярно е! — усмихна се Клавдия. — Наблюденията ти бяха много ценни, ти си свободен човек, Нарцисе!

Той се вторачи в нея, после избухна в сълзи.

— Какво ще правя? Какво ще правя? — започна да се вайка той — не мога да се върна в Дамаск. Всичките ми близки и роднини са мъртви, онези, които са оцелели, ще мислят, че съм шпионин! Не познавам никого в Рим, нямам никакви пари.

— О, я млъкни!

Клавдия се канеше да го смъмри, когато на вратата се почука и влезе един служител от красавците на императора, момче с къдрава черна коса и гладко лице. Беше загърнато в оскъдна туника, която по най-привлекателен начин излагаше на показ дългите му крака.

— Клавдия? — То се огледа, хвърли поглед към проснатия на леглото Нарцис и се изкикоти зад разперените си пръсти, чиито нокти бяха ярко боядисани в алено. Около китката му беше пристегната кожена лента с печата на nunthis, официален пратеник на императорската канцелария. Момчето й подаде свитък и малка кожена торбичка, която издрънча, когато я пусна в ръката на Клавдия. — Струва ми се, че е за твоя приятел — превзето прошушна то и изхвърча от стаята.