Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През 1517 година англичаните убиват шотландския крал Джеймс IV при Флодън и разбиват войските му. Овдовялата кралица Маргарет, сестра на Хенри VIII, търси убежище в Англия. Кралят има нужда от доверени лица, за да разкрие някои загадки, свързани с изхода на битката при Флодън, и да утвърди правото на сестра си върху шотландския престол.
Изборът му се спира на младия Бенджамин Даунби, племенник на всемогъщия кардинал Уолси — и неговия прислужник, помощник и неразделен приятел Роджър Шалот.
Шалот и Даунби трябва да разрешат загадката, която се крие в стиховете на един полупобъркан шотландски лекар, затворник в Тауър. Но лекарят умира от отрова, загадъчните стихове крият тайната си, безликият убиец взема нови и нови жертви. До всеки труп има оставена бяла роза — символът на династията Йорк и на едно тайно общество, поставило си за цел да сложи край на владичеството на Тюдорите…
Как пребледня лицето на непознатия!
— Седнете — просъска той.
— Как се казваш? — попита го Бенджамин.
Пияницата се ухили, разкривайки черни остатъци от зъби.
— Можеш да ме наричаш Осуалд, войник от пограничната охрана, сега на служба при лорд Д’Обини.
Бенджамин се обърна и извика да донесат още вино. След като прислужницата ни го поднесе, той вдигна наздравица за новия ни приятел.
— А сега, Осуалд, кажи ни това, което каза на Ървайн.
— И защо?
— Ако го направиш — тихо отвърна Бенджамин, — ще напуснеш Нотингам като богат човек.
— А ако не го направя?
Усмивката на господаря ми стана по-широка.
— Тогава, Осуалд, ще напуснеш Нотингам като мъртвец! — Бенджамин се наведе над масата. — За Бога! — прошепна той. — Ние сме приятели. Желаем ти доброто, но Ървайн е мъртъв. Какво знаеш?
Негодникът внимателно изучаваше Бенджамин. Единственото му око сякаш се опитваше да проникне в душата му. Най-накрая той свали поглед от господаря ми.
— Изглеждаш ми честен човек — промърмори той неясно. После рязко погледна към мен. — Което не бих могъл да кажа за приятеля ти. Както и да е, ти спомена, че ще стана богат?
Бенджамин извади три златни монети от кесията си и ги сложи по средата на масата.
— Разказвай, Осуалд. Ти беше при Флодън, нали?
— Да, бях — отвърна Осуалд и по окото му си пролича, че се отнесе в спомени. — Мястото ми беше близо до краля. Беше ужасно клане — прошепна той. — Истинска кървава баня. Забравете историите за благородни рицари и звън на оръжия — беше просто кървава сеч. Хора падаха навсякъде, гърчеха се на земята с огромни рани по лицата и гърдите — той отпи голяма глътка. — Видях краля в блестящата си броня да стои пред знамената с лъва и сокола. Той падна, те също. — Осуалд се изправи на пейката и поклати глава, сякаш излизаше от транс. — Удариха ме и изпаднах в безсъзнание. На сутринта се свестих с болки в главата и пленник. Съри, английският военачалник, накара мен и други шотландци да претърсим бойното поле за тялото на крал Джеймс.
— Бързо ли го открихте?
— Не, минаха часове преди да го изтеглим изпод купчина окървавени трупове. От гърлото му все още стърчеше стрела. Лицето и дясната му ръка бяха обезобразени.
— Какво стана после? — попита господарят ми. — Какво направиха с тялото?
— Съри накара да го съблекат. Изпратиха окървавената му дреха на юг като трофей, а обезобразените останки предадоха на балсаматорите. Те извадиха стомаха и вътрешностите и натъпкаха тялото с ароматни треви и билки.
— Сигурен ли си, че тялото беше на краля?
Осуалд се усмихна зловещо.
— Да, именно там е загадката. Виждате ли, Джеймс носеше верига около кръста си — такъв обет беше дал за покаяние.
— И?
— На трупа нямаше верига.
— Тялото беше ли на краля?
— Възможно е…
— Но ти казваш, че на него не е имало верига!
— А! — Осуалд изтри устни с опакото на дланта си. — Говори се, че точно преди битката Джеймс се любил с лейди Херън. Дамата се оплакала, че веригата жули кожата й, затова Джеймс я свалил.
Осуалд протегна ръка към парите, но Бенджамин я спря.
— Сигурно има още нещо, нали? Не ме заблуждавай. Какво стана с тялото?
— Беше изпратено на юг.
— А после?
— После нищо.
Бенджамин взе златото.
— Е, мастър Осуалд, от нищо нищо не се печели.
Бенджамин се накани да стане.
— Е, Осуалд, ти не стана по-богат, но ние научихме нещо. Каква полза имаш от това?
Мъжът огледа с подозрение препълнената кръчма.
— Какво искаш да кажеш? — попита той с надебелял език.
— „От дванайсет по-малко трябва да са с три“ — изрецитирах аз, — „иначе на краля син не ще се роди.“
— Не тук! — прошепна той. — Елате!
Шотландецът стана и олюлявайки се излезе навън. Последвахме го до малка воняща уличка близо до кръчмата.
— Е, Осуалд, какво означават тези стихове?
— В Келсо… — заекна той, после внезапно замръзна, изпъчи гърди, отметна глава и аз гледах изненадан как кръв шурна от устата му като вода от препълнена канавка; очите му се завъртяха в орбитите, езикът му се показа, сякаш искаше да каже нещо, после падна, давейки се в собствената си кръв върху покритите с мръсотия камъни. Бенджамин и аз се обърнахме с извадени ками и се втренчихме в сенките, но ни посрещна само тишина. Камата можеше да е дошла от всякъде: от някой тъмен прозорец, сенчест вход или покрива на някоя от ниските сгради от двете срани на улицата.
— Не се плаши, Роджър — прошепна Бенджамин. — Те убиха човека, за когото бяха дошли.
Наведе се и извади камата, дълбоко забита между раменете на Осуалд. От раната бликна кръв. Обърнах Осуалд. Не беше мъртъв; на устните му имаше кървава пяна и миглите му трепкаха.