Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Ваша светлост, благодаря ви за отделеното време.

— Моля те — отвърна Д’Обини. — Няма защо. Ще се видим пак утре сутринта — той погледна към Ангъс и усмивката му се стопи. — Този път насаме.

Опитах се да разпитам господаря си какво е научил от Д’Обини, веднага щом ни отведоха в стаята ни, но мастър Бенджамин беше изпаднал в едно от обичайните си мълчания. Той се отдалечи, после се върна и легна на леглото, вперил поглед в тавана. От време на време поглеждаше към мен.

— Тук има някаква загадка — беше всичко, което промърморваше от време на време.

Когато отново погледнах, беше заспал дълбоко. За щастие добрият доктор Агрипа не споделяше стаята ни. Обиколих я и задигнах тихичко всички ценни предмети от нея: два сребърни свещника, две изящно гравирани калаени чаши и красиво желязно разпятие, което висеше на стената. Доволен от свършеното за деня, си легнах и спах като бебе, докато господарят ми не ме събуди късно сутринта. Той с усмивка ми предложи разредено вино в една от чашите, които бях скрил предишната вечер. Огледах стаята и горчиво въздъхнах. Бенджамин беше върнал всичко на мястото му. Както обикновено, той не мислеше за бъдещето и откъде може да дойде следващият ни залък. Господарят ми отиде в другия край на стаята, за да се измие.

— Хайде, хайде, Роджър! — каза той в отговор на гневния ми поглед. — Не можем да крадем от домакините си. Д’Обини е истински благороден рицар. Имаме достатъчно сребро. Спомни си Светото писание: „Доста е на всеки ден злобата му“.

Изкушавах се да му кажа, че съм започнал да разнищвам тайната на стиховете на Селкърк, но гневът ме накара да замъча.

Бенджамин ми се усмихна.

— Мисля — продължи той, сякаш беше прочел мислите ми, — че логиката ми подсказа как да разреша убийствата на Селкърк и Рутвен.

Подскочих.

— Ами смъртта на Ървайн?

Бенджамин поклати отрицателно глава.

— Това не, но поне за нея Кейтсби трябва да е невинен. Снощи отидох да видя шерифа: Кейтсби и прислужникът му са пристигнали тук сутринта на девети ноември. По никакъв начин не биха могли да причакат горкия Ървайн.

— Ами останалите убийства? — попитах заядливо.

Бенджамин сложи пръст пред устните си.

— Не сега — отвърна ми той и въздъхна, — още виждам само проблясъци. Както казах, доста е на всеки ден злобата му.

Щеше ми се и аз да цитирам Светото писание — как Юда отива да се обеси, и да му предложа да постъпи като него, но Бенджамин изглеждаше толкова доволен от себе си, че си замълчах. Плиснах част от водата в купата върху лицето си и изпих останалата, защото бях жаден, след това го последвах към голямата зала. За щастие, доктор Агрипа не се виждаше, беше разбрал, че поканата на Д’Обини не включва и него. Вероятно се беше затворил с онзи нацупен недоволник Ангъс. Прав му път, помислих си. Слуга с ливреята на Д’Обини, синя с бяла лилия, ни съобщи, че негова светлост ни чака навън. Мислех, че говори за двора, но той ни заведе в градина, която се спускаше към малка рекичка. Шотландският пратеник ни чакаше, приседнал на ствола на повалено дърво и разговаряше с един от писарите си, който тактично се отдръпна, когато се приближихме. Д’Обини беше облечен скромно в тъмнокафява туника, като на лесничей, и аз се досетих, че ще ходи на лов. Казах си, че така е много уязвим, но дочух дрънчене на оръжие и когато се огледах внимателно към дърветата, които ни отделяха от реката, зърнах цветни петна и блясък на метал, и разбрах, че помощта, ако би имал нужда от нея, никога не беше далеч. Замъкът Нотингам можеше да е на негово разположение, но Д’Обини не се доверяваше на нашия Хенри. Мъдър човек!