Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През 1517 година англичаните убиват шотландския крал Джеймс IV при Флодън и разбиват войските му. Овдовялата кралица Маргарет, сестра на Хенри VIII, търси убежище в Англия. Кралят има нужда от доверени лица, за да разкрие някои загадки, свързани с изхода на битката при Флодън, и да утвърди правото на сестра си върху шотландския престол.
Изборът му се спира на младия Бенджамин Даунби, племенник на всемогъщия кардинал Уолси — и неговия прислужник, помощник и неразделен приятел Роджър Шалот.
Шалот и Даунби трябва да разрешат загадката, която се крие в стиховете на един полупобъркан шотландски лекар, затворник в Тауър. Но лекарят умира от отрова, загадъчните стихове крият тайната си, безликият убиец взема нови и нови жертви. До всеки труп има оставена бяла роза — символът на династията Йорк и на едно тайно общество, поставило си за цел да сложи край на владичеството на Тюдорите…
— Но защо в Шотландия? — попитах. — И защо аз да ходя в Париж?
— Нашият приятел Осуалд спомена нещо за Келсо. Някои от шотландците се скрили в тамошното абатство след битката при Флодън.
— Ами Париж?
— Селкърк е живял там. Спомни си, говореше за кръчмата „Златният петел“. Знаеш ли френски? — попита ме той.
— Малко — отвърнах. — Колкото научих от буквара. Но защо не отидем заедно?
Лицето на Бенджамин стана сериозно.
— Не можем да губим време, а и ти ще бъдеш в по-голяма безопасност в Париж, отколкото в Шотландия. Граф Ангъс не би посегнал на племенник на кардинала, а французите не се интересуват от тази история. Така че ти ще бъдеш в безопасност, ако спазваш собствения си съвет и стоиш далеч от всички английски пратеници там — той се усмихна. — Не че някой от тях би искал да има нещо общо с теб. Слушай — каза той, — трябва да пристигнеш във Франция в началото на декември. Аз ще дойда в „Златният петел“ на четвъртата неделя от коледните пости — тъмните му очи ме умоляваха. — Ще отидеш ли?
— Да — отвърнах.
И егоистично си помислих, че проститутките в Париж бяха най-опитните в света, а кларетът беше евтин като водата.
Върнахме се в замъка без произшествия и спахме спокойно в стаята си. На другата сутрин Бенджамин стана рано и каза, че искал да погледа как писарите работят в скрипториума. Върна се след час с доволен вид на котка, изяла сметаната. Попитах го каква е причината, но той само се усмихна, поклати глава и каза, че ще ми каже, когато му дойдело времето. Замъкът беше оживен като кошер. Шотландците, чиято мисия беше приключила, товареха сандъци и ковчежета и се приготвяха за път. Възнамеряваха да поискат охрана до Ярмут, откъдето корабите им щяха да ги върнат на пристанището Лийт в Единбург. Доктор Агрипа, който за наша изненада не ни се мотаеше непрестанно в краката, сега дойде да ни наглежда. Не споменахме нито Осуалд, нито убийството му; а и той изглеждаше по-заинтригуван от разговора ни с лорд Д’Обини. Граф Ангъс също не ни беше забравил. Двамата му мълчаливи убийци Корин и Алейн ходеха навсякъде след Агрипа като кучета след нов господар. Магьосникът изглежда нямаше нищо против, особено след като двамата шотландци изглежда изпитваха страхопочитание към него, макар да гледаха Бенджамин и мен като ястреби пиленца — сякаш преглъщаха при мисълта как вкусно ще похапнат.
На следващия ден Агрипа обяви, че заминаваме. Измъкнахме се тихичко от Нотингам и поехме по пътя на юг. Зад нас тичаха Корин и Алейн с големи скокове, като бели вълци. Милите, които изминавахме, очевидно не ги впечатляваха и те следваха конете без мърморене или възражения. Вечер, когато спяхме в хановете, те оставаха във външните постройки и се грижеха сами за себе си като диви животни. Ако Агрипа им наредеше нещо, те се подчиняваха с готовност, но понякога улавях погледите им върху себе си и изтръпвах, когато срещнех ледените им бледосини очи.
Открихме Ройстън, както го бяхме оставили. Разбира се, кралица Маргарет и Кейтсби ни разпитаха, като се интересуваха най-вече как е изглеждал Д’Обини, какво ни е казал и как се е държал с нас, докато ми се зави свят от непрестанните им въпроси за незначителни неща. Странно, те нито веднъж не споменаха за загадъчната смърт на Селкърк и Рутвен; останах със смътното впечатление, че и двамата почувстваха облекчение от онова, което чуха. Кейтсби изглеждаше много развълнуван и двамата с кралицата открито заявиха, че ще заминат за Шотландия възможно най-скоро.
— Първо ще се върнем в Лондон! — величествено заяви Кейтсби. — Ще съберем хората, ще приготвим багажа си и когато Съветът на шотландските лордове ни прати пропуск за безопасно преминаване, ще отпътуваме на север към границата.
Агрипа, обаче, беше необщителен и изглеждаше леко разтревожен.
— Ами Les Blancs Sangliers! — възрази той. — Убийствата на Селкърк и Рутвен, да не говорим за Ървайн, трябва да бъдат разследвани и отмъстени!
— Глупости! — отвърна Кейтсби. Той посочи към двамата убийци, които граф Ангъс беше пратил на юг. — Достатъчно сме защитени. Нека предателите йоркисти заговорничат в тайните си свърталища. Подобни неща сега не ни засягат.
Бях озадачен, както всички останали, от внезапния пристъп на оптимизъм у Кейтсби. Забелязах още, че щом стигнахме Ройстън, Корин и Алейн започнаха да служат на него. Ако на Агрипа просто се подчиняваха, на Кейтсби и кралица Маргарет направо се умилкваха с раболепие, което затъмняваше предишното им заплашително поведение и враждебни намерения спрямо мен и Бенджамин. Агрипа, разбира се, не се примири.