Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През 1517 година англичаните убиват шотландския крал Джеймс IV при Флодън и разбиват войските му. Овдовялата кралица Маргарет, сестра на Хенри VIII, търси убежище в Англия. Кралят има нужда от доверени лица, за да разкрие някои загадки, свързани с изхода на битката при Флодън, и да утвърди правото на сестра си върху шотландския престол.
Изборът му се спира на младия Бенджамин Даунби, племенник на всемогъщия кардинал Уолси — и неговия прислужник, помощник и неразделен приятел Роджър Шалот.
Шалот и Даунби трябва да разрешат загадката, която се крие в стиховете на един полупобъркан шотландски лекар, затворник в Тауър. Но лекарят умира от отрова, загадъчните стихове крият тайната си, безликият убиец взема нови и нови жертви. До всеки труп има оставена бяла роза — символът на династията Йорк и на едно тайно общество, поставило си за цел да сложи край на владичеството на Тюдорите…
Най-сетне слънцето започна да залязва и Агрипа ни заведе на двора, за да гледаме как пристигат другите велики шотландски лордове. Всеки беше придружен от свита страховити мъже, въоръжени до зъбите с мечове, боздугани, ками и малки кръгли щитове. Повечето от войниците бяха шотландци, но имаше и наемници от Дания, Ирландия и дори чак от Генуа. Голямата зала беше специално подредена за тържеството. Високо на стените бяха прикрепени факли, масите бяха покрити с бял лен и единствените използвани съдове бяха от най-доброто и тежко сребро.
Д’Обини ръководеше празненството от стола си на големия подиум. Беше облечен в пищна златиста роба, поръбена с черно кадифе, върху дреха от кървавочервена коприна и панталон в бяло и черно. На главата си носеше килната барета, закрепена за косата със сребърна брошка във формата на лилия. Когато седна, тръбите засвириха и вечерята беше поднесена от дълга редица слуги, които внасяха блюда с димящо глиганско, пача, говеждо, есетра, купи със сметана, в която имаше подсладени ягоди и кана след кана най-различни вина.
Ние седяхме близо до подиума от дясната страна на Д’Обини; разговорът, странният акцент и ругатните ни заливаха отвсякъде. Агрипа говореше вместо нас, аз се тъпчех като за последно, а Бенджамин изглеждаше заинтригуван от някакъв човек, който седеше по-нататък в залата. След вечеря един италианец изпълни сръчен номер с въже, после група момичета танцуваха енергично джига. В края на танца не само техните лица, но и тези на зрителите бяха зачервени от възбуда, защото момичетата вдигаха високо крака и полите им се отмятаха, разкривайки всичко под тях. Забелязах, че в залата няма жени и по-късно научих, че такъв бил шотландският обичай. Не че се отнасяха зле с жените си — по-скоро двата пола се забавляваха поотделно. Благородните дами предпочитаха да вечерят сами в друго помещение. Щом пиршеството свърши и Д’Обини се оттегли, господарят ми го последва, отказвайки поканата на Агрипа да остане, за да си поговорят.
На мен не ми се тръгваше. Една от танцьорките, с огненочервена коса, с бяла и гладка като коприна кожа, и големи тъмни очи ми беше харесала. Беше ми се усмихнала и се чудех дали не би потанцувала друг вид джига! Но Бенджамин ме сграбчи за ръката и аз го последвах, утешавайки се с факта, че бях скрил два ножа, три лъжици и малка сребърна чинийка за захаросани плодове под дрехата си.
Бяхме завили от главния коридор по отклонението, което водеше към стълбите за нашата стая, когато пътят ни внезапно беше препречен от две свирепи създания, които изскочиха от мрака. Двамата си приличаха — лицата им бяха бели като сняг, а очите имаха странен син цвят, макар да бяха кървясали. Носеха кожени елеци и дебели вълнени поли на зелени и черни карета, които шотландците наричаха килтове. На краката си имаха сандали, които приличаха на монашески, но у тази двойка демони нямаше нищо миролюбиво. Бяха въоръжени до зъби с ками, мечове, къси ножове и ножове за хвърляне, поставени в джобчетата на широките ремъци, които опасваха гърдите им. Един от тях се приближи до господаря ми, потупа го леко по гърдите и заговори с висок напевен глас. Бенджамин се усмихна, погледна ги и сви рамене.
— Не, благодаря — каза той и отстъпи встрани. — Ядохме достатъчно и сега искаме да си починем.
Мъжът се усмихна и поклати глава. Изтръпнах от страх, защото зъбите му бяха изпилени и върховете им бяха остри като връх на кама. Не му трябваха ножове — можеше да ми прегризе гърлото. Господарят ми се опита да мине покрай тях, но те му преградиха пътя и посегнаха към мечовете си. Вторият мъж поклати глава и ни направи знак да ги последваме.
— Добре — спокойно каза Бенджамин. — При тези обстоятелства ще дойдем с вас, но ще ви напомня, че сме пратеници на негово величество крал Хенри VIII Английски.
Заведоха ни отново в главния коридор, минахме покрай залата и влязохме в малка стая, където Гевин Дъглас, граф Ангъс, когото бях зърнал по време на пиршеството, се беше отпуснал на един стол. В едната си ръка държеше препълнена чаша вино, а с другата бъркаше под полата на танцьорката, която бях забелязал по-рано. Галеше бедрата й и я караше да се гърчи и стене от удоволствие. Разбира се, графът беше пиян като свиня; по алената му роба, зеления елек и пурпурния панталон имаше остатъци от месо и големи петна от вино.
— Аха, пратениците на скъпата ми съпруга — каза той, фъфлейки. Тъй като ръцете му бяха заети, ни поздрави като вдигна обутия си в кожен ботуш крак към нас. Бих избягал, ако войниците му не стояха точно зад мен. Не помръдвах. Не знаех накъде да гледам — към момичето, което стенеше от удоволствие или към лицето на Ангъс. Но Бенджамин се усмихна топло на графа, сякаш шотландското копеле беше отдавна изгубеният му брат.