Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През 1517 година англичаните убиват шотландския крал Джеймс IV при Флодън и разбиват войските му. Овдовялата кралица Маргарет, сестра на Хенри VIII, търси убежище в Англия. Кралят има нужда от доверени лица, за да разкрие някои загадки, свързани с изхода на битката при Флодън, и да утвърди правото на сестра си върху шотландския престол.
Изборът му се спира на младия Бенджамин Даунби, племенник на всемогъщия кардинал Уолси — и неговия прислужник, помощник и неразделен приятел Роджър Шалот.
Шалот и Даунби трябва да разрешат загадката, която се крие в стиховете на един полупобъркан шотландски лекар, затворник в Тауър. Но лекарят умира от отрова, загадъчните стихове крият тайната си, безликият убиец взема нови и нови жертви. До всеки труп има оставена бяла роза — символът на династията Йорк и на едно тайно общество, поставило си за цел да сложи край на владичеството на Тюдорите…
— По дяволите! — възкликнах. — Не можем просто да отидем в двореца Шийн и да поискаме да видим трупа на краля!
Бенджамин извади пълномощията от Уолси от кесията си.
— Напротив, Роджър, можем. Тези пълномощия ни дават право да отидем, където пожелаем. Нареждат на всеки служител на Короната в името на верността му към краля да ни окаже помощ и съдействие.
— Добре, господарю — усмихнах се, — щом е така, разбира се, че може да опитаме.
(Ето че моят дребен писар се хили, само защото съм се бил уплашил. Забравя, че мога да се протегна и да го плесна здраво по гърбината. Но като се замисля, няма да го направя. Той е прав. Аз бях ужасен и страхът ми беше предчувствие за мрачните ужаси, които тепърва предстояха.)
Тръгнахме на югозапад към стария римски път, който води от Нюарк към Лондон. Бенджамин имаше още една причина за внезапната промяна на плановете ни.
— Виждаш ли, Роджър — обясни той, — всички очакват да поемеш по пътя към Дувър, а аз да замина за Шотландия. Ако някой подготвя засада или таен убиец те очаква в крайпътен хан, чакането им ще бъде и дълго, и безполезно.
Горкият Бенджамин, беше толкова наивен. Забравяше, че ще трябва да се върне обратно!
Глава осма
Пътуването ни беше доста зловещо — имам предвид, че бяхме тръгнали на юг, за да видим един мъртвец — пък и изобщо не беше приятно. Времето беше ужасно студено, мразът хапеше всяка открита част от телата ни. Скоро ме накараха да се почувствам още по-зле. Спряхме в една кръчма и преди да вечерям, Бенджамин ме отведе в пълната ни с бълхи стая.
— Съблечи си дрехата и ризата, Роджър.
Аз го погледнах ужасен.
— Не се тревожи, Роджър. Няма да злоупотребя със стройното ти младо тяло. Просто искам да опиташ нещо. Довери ми се — той бръкна в дисагите си и извади дълга черна верига. — Не ме питай откъде съм я взел — той се усмихна. — Всъщност я намерих в Ройстън. Това е свещеническа верига за покаяние, която се носи на голо на кръста. Искам да я поносиш известно време.
— Защо аз? — извиках. — Ти носи проклетото нещо!
Бенджамин разтвори наметалото си.
— Прекалено съм слаб и кокалест. Ти си с по-подходящо телосложение. Намести я колкото се може по-удобно.
Сложих проклетото нещо. Странно, отначало не забелязах никаква разлика, освен че веригата беше студена и се плъзгаше по корема ми. Сещах се за нея само когато се навеждах напред или докато спях нощем. (Запомнете, тези вериги не са точно за покаяние, а за остро порицание на обичащата насладите плът и рязко напомняне за дадените обети.)
— Няма да я сваляш, Роджър — нареди господарят ми. — Настоявам за това. Трябва да я носиш като Джеймс IV Шотландски.
— А той защо я е носил? — попитах аз.
Бенджамин ми обясни.
— Бащата на краля бил убит, когато Джеймс бил малко момче. Но той винаги смятал, че е отчасти виновен за смъртта на баща си. Веригата трябвало да напомня за вината му.
— Според Осуалд трупът от Флодън нямал верига на кръста си. Защо е този маскарад тогава?
— Джеймс може да я е свалил — отвърна Бенджамин — по молба на някоя дама, както каза Осуалд, защото им е пречела да лудуват в кралското легло. Или по-вероятно защото е влязъл в битка в пълно снаряжение. Бронята е прилепвала плътно към тялото му и не е било възможно да носи веригата. Нещо повече, при удар, веригата би се врязала в плътта му и би причинила тежка рана.
Приех обяснението на Бенджамин, но когато го попитах защо тогава аз трябва да я нося, той само се усмихна, махна с кокалестата си ръка и ми каза да имам търпение. Стигнахме в Лондон след два дни. Казах на господаря ми, че ще бъде опасно да минем през града, тъй като шпионите на кардинала бяха навсякъде и можеше да възразят срещу пътуването ни до Шийн. Вместо това го преведох по тайни пътища покрай болницата „Света Катерина“, покрай Тауър — чак до митницата на ъгъла на улица „Темза“, близо до кея на вълнарите. О, изкушавах се да поскитам, да прекарам един ден, една нощ в старите си свърталища или да прекося реката към вертепите на Съдърк, но Бенджамин настоя да последвам собствения си съвет. Скрихме лицата си под качулките, отсядахме под измислени имена в кръчмите и не разговаряхме, нито обсъждахме каквито и да е въпроси, когато някой можеше да ни чуе. Тръгнахме покрай брега на реката: тъкмо бесеха двама контрабандисти близо до Билингсгейт и това беше привлякло голяма тълпа, която искаше да види последния им танц. Промъкнахме се между тях и наехме лодка от кея Сейнт Ботолф.
Помня, че въпреки студа денят беше ясен и слънчев. Мълчах, седнал отзад в лодката, и гледах отчаяно насреща — към кулите и камбанариите на града. Минахме под Лондонския мост. Видях набучените глави на обезглавените предатели, зейналите им уста и рошавите коси. Всички бяха без очи, защото гарваните изкълвават първо тях. Щом минахме под моста, лодкарите поеха към течението в средата. Спряха да гребат, за да изчакат флотилия от баржи с градски първенци. Баржите се плъзнаха край нас грациозно като лебеди. Разкошът на богатите! Свиреха менестрели и музиката се носеше сладко над водата откъм кърмата и носа, скрити под бляскавите ярки знамена. Дрънчаха сребърни звънчета и оцветените в златисто весла ритмично проблясваха нагоре и надолу. Разкошът и пищността на процесията сякаш се надсмиваха над нашето тайно и мрачно пътуване.