Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Съблечи си дрехата и ризата, Роджър.

Аз го погледнах ужасен.

— Не се тревожи, Роджър. Няма да злоупотребя със стройното ти младо тяло. Просто искам да опиташ нещо. Довери ми се — той бръкна в дисагите си и извади дълга черна верига. — Не ме питай откъде съм я взел — той се усмихна. — Всъщност я намерих в Ройстън. Това е свещеническа верига за покаяние, която се носи на голо на кръста. Искам да я поносиш известно време.

— Защо аз? — извиках. — Ти носи проклетото нещо!

Бенджамин разтвори наметалото си.

— Прекалено съм слаб и кокалест. Ти си с по-подходящо телосложение. Намести я колкото се може по-удобно.

Сложих проклетото нещо. Странно, отначало не забелязах никаква разлика, освен че веригата беше студена и се плъзгаше по корема ми. Сещах се за нея само когато се навеждах напред или докато спях нощем. (Запомнете, тези вериги не са точно за покаяние, а за остро порицание на обичащата насладите плът и рязко напомняне за дадените обети.)

— Няма да я сваляш, Роджър — нареди господарят ми. — Настоявам за това. Трябва да я носиш като Джеймс IV Шотландски.

— А той защо я е носил? — попитах аз.

Бенджамин ми обясни.

— Бащата на краля бил убит, когато Джеймс бил малко момче. Но той винаги смятал, че е отчасти виновен за смъртта на баща си. Веригата трябвало да напомня за вината му.

— Според Осуалд трупът от Флодън нямал верига на кръста си. Защо е този маскарад тогава?

— Джеймс може да я е свалил — отвърна Бенджамин — по молба на някоя дама, както каза Осуалд, защото им е пречела да лудуват в кралското легло. Или по-вероятно защото е влязъл в битка в пълно снаряжение. Бронята е прилепвала плътно към тялото му и не е било възможно да носи веригата. Нещо повече, при удар, веригата би се врязала в плътта му и би причинила тежка рана.

Приех обяснението на Бенджамин, но когато го попитах защо тогава аз трябва да я нося, той само се усмихна, махна с кокалестата си ръка и ми каза да имам търпение. Стигнахме в Лондон след два дни. Казах на господаря ми, че ще бъде опасно да минем през града, тъй като шпионите на кардинала бяха навсякъде и можеше да възразят срещу пътуването ни до Шийн. Вместо това го преведох по тайни пътища покрай болницата „Света Катерина“, покрай Тауър — чак до митницата на ъгъла на улица „Темза“, близо до кея на вълнарите. О, изкушавах се да поскитам, да прекарам един ден, една нощ в старите си свърталища или да прекося реката към вертепите на Съдърк, но Бенджамин настоя да последвам собствения си съвет. Скрихме лицата си под качулките, отсядахме под измислени имена в кръчмите и не разговаряхме, нито обсъждахме каквито и да е въпроси, когато някой можеше да ни чуе. Тръгнахме покрай брега на реката: тъкмо бесеха двама контрабандисти близо до Билингсгейт и това беше привлякло голяма тълпа, която искаше да види последния им танц. Промъкнахме се между тях и наехме лодка от кея Сейнт Ботолф.

Помня, че въпреки студа денят беше ясен и слънчев. Мълчах, седнал отзад в лодката, и гледах отчаяно насреща — към кулите и камбанариите на града. Минахме под Лондонския мост. Видях набучените глави на обезглавените предатели, зейналите им уста и рошавите коси. Всички бяха без очи, защото гарваните изкълвават първо тях. Щом минахме под моста, лодкарите поеха към течението в средата. Спряха да гребат, за да изчакат флотилия от баржи с градски първенци. Баржите се плъзнаха край нас грациозно като лебеди. Разкошът на богатите! Свиреха менестрели и музиката се носеше сладко над водата откъм кърмата и носа, скрити под бляскавите ярки знамена. Дрънчаха сребърни звънчета и оцветените в златисто весла ритмично проблясваха нагоре и надолу. Разкошът и пищността на процесията сякаш се надсмиваха над нашето тайно и мрачно пътуване.