Правилата на измамата
- Автор: Райх Кристофър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Иванова Кирякова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Правилата на измамата». Краткое содержание книги:
Появиха се и проблемите му в училище.
Първият от тях бе свързан с общуването. Дали защото не можеше, или защото не искаше, момчето просто отказваше да контактува нормално със съучениците си. Беше вежлив и отзивчив, но… до определена граница. Излъчването му винаги си оставаше ледено. Нямаше приятели, нито пък желание да има. Хранеше се сам. След тренировките на спортната площадка незабавно се прибираше в стаята си, където старателно пишеше домашните си. През почивните дни или играеше тенис с някой от малкото си познати, отказвайки всички покани да ходи където и да било след това, или стоеше в стаята си и се упражняваше за часовете по чужд език.
Всичко това изглеждаше странно, още повече че момчето растеше като привлекателен младеж — имаше фини, добре изразени аристократични черти, почти незабележимо загатващи майчината му индианска кръв. Освен това притежаваше един особен чар, присъщ на естествените лидери. Най-популярните момчета непрекъснато търсеха компанията му, ала той винаги отказваше. Отхвърлените покани доведоха до подигравки. Започнаха да му лепят етикети — странен, смахнат, изрод. Той им отвръщаше със свирепост, твърде необичайна за крехката му възраст. Откри, че е много добър в юмручния бой и му доставяше удоволствие да пребива до кръв противника си. Мълвата плъзна бързо — той бе саможивец и предпочиташе да не го закачат.
Второто провинение — най-сериозното, според училищните схващания — бе нежеланието му да участва в богослужения. Училището изповядваше католическата вяра и за учениците бе задължително да посещават дневните литургии. Момчето заемаше мястото си на църковните пейки, ала нито се молеше, нито пееше химни. Когато коленичеше пред олтара, отказваше да приеме тялото и кръвта на своя бог Исус Христос. Веднъж, когато отецът опита насила да пъхне причастието в устата му, момчето захапа пръстите му до кръв. Тогава учителите забелязаха, че е започнал да изучава езика на предците си по майчина линия, и подразбраха, че изрича молитви към езическо божество на същия този забранен език.
Уведомиха командира за всичко това. Но вместо да се обезсърчи от развитието на своя „проект“, той остана доволен. Имал нужда от личности с пречистено от преструвки съзнание. Особено пък от някого, който по външност и образование притежава всички качества на благороден човек. Мъж, който с лекота би могъл да се движи из най-високите кръгове на обществото и да бъде канен на най-недостъпните им събирания.
Той бе идеалният наемен убиец…
След около минута „идеалният наемен убиец“ прекоси града и навлезе в подножието на хълмовете в околностите. От двете страни на тесните улички се редяха селски къщи от камък с добре поддържани градини. Зави по Виа делла Нона и лесно откри вила „Принчипеса“. Подмина я и паркира на километър след нея, в дъното на пуста улица без изход. Там изпълни ритуала си. Свали мускалчето от врата си и натопи куршумите в кехлибарената течност, духвайки лекичко срещу всеки от тях. Междувременно шепнеше молитвата си.
Когато приключи, излезе от колата и отвори багажника. Облече си мек пуловер, дъждобран и накрая нахлупи яркочервена шапка с надпис „Ферари“. Хората забелязваха шапката, но никога лицето. Събу мокасините си и нахлузи чифт туристически обувки. За да приключи маскировката си, преметна на раменете си спортна раница. Швейцарците обожаваха разходките в планината. Затвори багажника, напъха пистолета в колана си и тръгна надолу по улицата.
Бе изминал стотина метра, когато забеляза тъмнокос мъж, който водеше три дакела, да излиза от входната врата на вила „Принчипеса“. Човекът тръгна право към него. Бе синеок, над петдесетте, облечен в тъмносин пуловер. Мишената.
Призрака приближи усмихнато.
— Добро утро — дружески поздрави той. Рядко му се удаваше случай да заговаря тези, които бе нает да убие. Затова с радост се възползва от тази възможност. С годините си бе изградил своя философия за смъртта и съдбата и му бе любопитно да разбере дали този човек има представа, че краят на дните му е съвсем близо.
— Добро — отвърна Готфрид Блиц.
— Ще позволите ли? — Призрака се наведе да погали кучетата и те с охота започнаха да ближат ръцете му.