Правилата на измамата
- Автор: Райх Кристофър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Иванова Кирякова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Правилата на измамата». Краткое содержание книги:
Джонатан продължи безцеремонно, сякаш му бе все едно кой се е обаждал и кой — не.
— Преди няколко часа установихме, че заподозреният за убийството е изпратил някакъв багаж от тази гара. Разполагаме с багажните квитанции. Трябва ни името на човека, който ги е изпратил оттук.
— Имате ли писмено разрешение? — попита Орсини.
— Не, разбира се. Нямаше време. Убиецът се е запътил насам.
Новината изобщо не трогна Орсини.
— Къде е Марио? Лейтенант Конти?
— Помоли да дойда направо тук.
Орсини се замисли, подсмръкна шумно и дръпна нагоре долнището на пижамата си.
— Изчакайте ме минутка. — Вратата се затвори.
Появи се малко по-късно сресан, с измито лице, облепя в сив панталон и синьо униформено сако. Джонатан излезе с него извън сградата и го последва до билетното гише.
Не след дълго Орсини вече тракаше по клавиатурата на компютъра, стиснал квитанциите в ръка.
— Да видим… Пратка до Ландкарт… Багажът е получен вчера следобед. Basta! Твърде късно е. Щом пратката се приеме от получателя, файлът автоматично се изтрива. Не мога да ви помогна.
Примиреното изражение на Орсини вбеси Джонатан.
— Няма ли друг файл, в който да фигурира името му? — настоя той. — Когато е плащал, да речем? Тук става въпрос за убийство, а не за открадната дамска чанта. Намерете ми името! — кресна той и стовари длан върху бюрото.
Орсини подскочи на мястото си и след малко вече тракаше по клавиатурата като обезумял.
— Платил е в брой… трябвало е да попълни разписка… момент… — Изправи се, мина покрай Джонатан и застана пред редица шкафове за документи. Започна нервно да си тананика и да вади завързани на пачки квитанции, оглеждаше ги и ги подмяташе на масата до себе си. Изведнъж забучи пръст в една от тях.
— Ето го!
Джонатан надникна над рамото му.
— Как се казва?
— Готфрид Блиц. Вила „Принчипеса“. Виа делла Нона — победоносно обяви Орсини, забил поглед в разписката. — Е, доволен ли сте сега, господин полицай?
Обърна се, ала в офиса нямаше никого.
Джонатан беше изчезнал.
24.
Маркус фон Даникен нервно крачеше из залата за пътници на летище „Берн-Белп“. На пистата стоеше хеликоптер „Сикорски SR-51“; екипажът тъкмо приключваше с размразяването на витлата му. От кулата за управление на полетите съобщиха, че времето над Алпите започва да се изяснява. Разполагаха с около шейсет минути да прелетят над планината към Тичино, преди да връхлети следващият атмосферен фронт и отново да раздели страната на северна и южна половина.
Фон Даникен изобщо не обичаше да лети, но тази сутрин просто нямаше избор. На северния вход на тунела „Сен Готар“ се бе преобърнал голям камион и задръстването се точеше цели двайсет и пет километра назад.
По уредбата се разнесе съобщение, че хеликоптерът е готов за излитане. Фон Даникен с неохота напусна топлата чакалня, последван от Миер и Крайчек.
— Колко ще отнеме? — обърна се той към пилота.
— Час и половина… Ако времето се задържи такова — отвърна той и им предложи да си вземат торбички за повръщане.
Фон Даникен здраво закопча колана си. Погледна към бялата хартиена торбичка в скута си и измърмори кратка молитва.
В 9:06 часа хеликоптерът се приземи на писта в покрайнините на Аскона. Бурен насрещен вятър го бе подмятал като перце. Пилотът на два пъти попита Фон Даникен дали желае да се върнат, но той само успяваше да поклати глава. По-лошо от гаденето бе единствено подозрението, че точно в този момент Блиц вероятно си стяга багажа, готов да офейка през италианската граница.
Оказа се, че телефонният номер от бележника за срещи на Ламерс се води на името на някой си Готфрид Блиц, с адресна регистрация вила „Принчипеса“ в Аскона. Местната полиция бе уведомена за предстоящото пристигане на Фон Даникен. Инструкциите гласяха, че никой, при никакви обстоятелства, не бива да прави опит да търси или арестува заподозрения.
Двигателят изръмжа за последно и утихна. Витлата се подчиниха на собствената си тежест и застинаха във въздуха. Фон Даникен стъпи на твърда земя и едва устоя на внезапното си желание да коленичи и разцелува макадамовата настилка. Каквото и да ставаше, на връщане щеше да пътува с автомобил.
Лейтенант Марио Конти, началник на полицейското управление в Тичино, стоеше в края на пистата за хеликоптери.
— Ще ви откарам до къщата на Блиц — каза той. — Сътрудникът ви вече е там.