Снежен крах
- Автор: Стивенсон Нил Таун
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Альтернативная история
Электронная книга - «Снежен крах». Краткое содержание книги:
— Да, чувал съм го.
— Това е мой израз. Аз го измислих. Тези изрази са като вируси, нали знаете. Те са информация — данни, — която се разпространява от един човек на друг. Е, функцията на Сала е да докара повече биомаса. Да обнови Америка. Повечето страни са статични, на тях им трябва само да продължават да раждат бебета. Но Америка е като стара дрънчаща и пушеща машина, която се тътрузи през пейзажа, загребва и изяжда всичко по пътя си. И оставя подире си километрична диря от боклук. Чели ли сте някога историята за лабиринта и минотавъра?
— Разбира се. На Крит, нали? — журналистът отговаря само заради сарказма. Той не може да повярва, че стои тук и слуша това. Той иска да отлети обратно за Ел Ей, по възможност вчера.
— Да. Всяка година гърците трябвало да подберат няколко девици и да ги пратят като дан на Крит. После царят ги вкарвал в лабиринта и минотавърът ги изяждал. Четох тая легенда като малък и се чудех какви ли пък са били тия пичове на Крит, дето всички ги е било толкова шубе от тях, че са си давали смирено децата за изяждане всяка година. Сигурно са били някакви големи гадняри.
Сега гледам на това от друга перспектива. За горкичките смотаняци там долу Америка сигурно изглежда по същия начин, както и Крит на онези окаяни гръцки мухльовци. Само дето тук нямаме принуда. Тези хора там долу ни дават доброволно децата си. Изпращат ги в лабиринта с милиони, за да бъдат изядени. Индустрията се храни с тях и изплюва обратно образи, изпраща филми и ТВ програми по моите мрежи — изпраща на тези хора образи на богатство и екзотика, надхвърлящи и най-смелите им мечти. Дава им нещо, за което да мечтаят, към което да се стремят. Тъкмо това е функцията на Сала. Това е просто един голям планктононосач.
Най-сетне журналистът се отказва от журналистиката и започва открито да кастри Л. Боб Райф. Писнало му е от тоя.
— Това е отвратително. Не мога да повярвам, че мислите по този начин за хората.
— Стига бе, момченце, я слез от коня. Никого не изяждат наистина. Това е просто речева фигура. Те идват тук, намират си прилична работа, откриват Иисус, купуват си скара „Уебър“ и живеят дълго и щастливо. Нещо нередно има ли в това?
Райф е вбесен. Той крещи. Зад него бангладешците прихващат емоционалните му трептения и също се разстройват. Изведнъж един от тях, невероятно мършав мъж с дълъг, увиснал мустак, се втурва пред камерата и се разкрещява: „а ма ла ге зен ба дам гал нун ка ария су су на ан да…“ Звуците преминават от него към съседите му и се разплискват като вълна по палубата.
— Стоп — командва журналистът, обръщайки се към камерата. — Стига. Бригада Ала Бала пак се раздрънка.
Сега саундтракът се състои от хиляди хора, говорещи на различни езици под пронизителния, лайнарски кикот на Л. Боб Райф.
— Това е чудото на езиците — надвиква Райф врявата. — Аз разбирам всяка дума, казана от тези хора. Ти можеш ли, братко?
— Йо! Я излез оттам, партнер!
Хиро вдига поглед от картата. В офиса няма никого освен Библиотекаря.
Образът се разфокусира, издига се и напуска полезрението му. Хиро гледа през предното стъкло на фургона. Някой току-що е махнал очилата от лицето му. Не е Виталий.
— Тук навън съм, очилатко!
Хиро поглежда през прозореца. Уай Ти — виси на една ръка отстрани на микробуса и държи очилата му в другата.
— Прекалено много време прекарваш очилат — казва тя. — Пробвай малко Реалност, пич.
— Там, където отиваме — отвръща Хиро, — ще вкараме толкова Реалност, че няма да ми понесе.
Докато Хиро и Виталий наближават широкият магистрален надлез, където ще се състои тазвечерния концерт, качеството на фургона, че е направен от твърдо желязо, привлича Магнапуните като сладкиш — хлебарките. Ако знаеха, че в колата е самият Виталий Чернобил, тия щяха да откачат, щяха да спрат мотора. Но в момента те се закачат за всичко, което вероятно се е насочило към концерта.
Когато наближават надлеза, шофирането се превръща в загубена кауза — толкова нагъсто и толкова многобройни са трашърите. Все едно да си сложиш „котки“ и да се опиташ да минеш през стая, пълна с кученца. Налага се да си пробиват път, да надуват клаксона, да мигат с фарове.
Най-сетне стигат до плоската платформа на голям камион — сцената за днешния концерт. До него има още един камион, натоварен с усилватели и друга озвучителна апаратура. Шофьорите на камионите — репресирано малцинство от двама души — са се оттеглили в кабината на камиона с оборудване да пушат цигари и да зяпат със злост гъмжилото от трашъри — техните заклети врагове в хранителната верига на магистралите. Няма да излязат доброволно чак до пет сутринта, когато се разчисти пътят.