Градът на нощната страна [bg]

Той отскочи. Якият се ухили доволно.

Орхид вероятно се сети, защото без да го поглежда, каза:

— Мирен, Бобо. — По-скоро изръмжа: прозвуча все едно стържат износени спирачки на маршрутна. — По дяволите, ще трябва да почистим тази гадост. — Зашлеви ме през лицето, но отслаби удара в последния момент — предполагам, че не искаше да остави трайни следи, макар че не зная защо му трябваше да се безпокои за подобно нещо. Въпреки това доста ме заболя.

— Мислех да се позабавлявам с теб, докато си вързала кънките — рече той. — Бас държа, че щеше да хареса и на двама ни. Но ти развали всичко. — Направи кисела гримаса. — А не вярвах, че нещо би ме спряло.

— Освен това, Поли — заговори Бобо, — щом все още може да повръща, докато е изключена, представи си какво би могла да ти направи с оная си работа. Чувал съм разни неща, дето се случвали, когато я оставиш на автопилот.

Орхид го погледна. Изглежда, също бе чувал разни мълви.

Мисълта, че няма да ме изнасилят, не ми донесе никакво успокоение.

Игнорираха ме за няколко минути, докато почистят. Когато приключиха, Орхид ме вдигна от стола, тръшна ме по очи на пода и ми завърза ръцете отзад. Завърза ми и краката и ми натика кърпа в устата, след това ми бръкна под сакото и извади пистолета. Остави го на бюрото. Накрая се пресегна, измъкна кабела от порта и отстъпи назад.

Размърдах се, доволна, че съм си възвърнала контрола, но Орхид си знаеше работата и ме бе вързал добре.

Бобо ме вдигна и ме метна на рамо.

Какво ли бяха намислили? Очевидно не смятаха да ме застрелят, иначе щяха да го направят, вместо да ме връзват.

Другото, което ме интересуваше, бе колко навътре са в състояние да проникнат в системата ми. Не че разполагах с някакви изобличаващи данни, но ме вълнуваше какво може да се е случило с някои файлове, като например тези в раздела „в случай на смърт“. Питах се също така дали въпреки неутрализираната защита вратата не е успяла да регистрира появата им.

Но най-вече се питах дали ще доживея да го узная.

Бобо ме намести на рамото си.

— Лека е като перце — подхвърли. Червата му изкуркаха отново и ми се стори, че лекичко потрепва — изглежда, имаше някакъв храносмилателен проблем, с който симбиотът не можеше да се справи.

Не че толкова ме вълнуваше, ако внезапно пукне от вътрешен кръвоизлив, просто по природа съм любопитна.

Свалиха ме на улицата и ме напъхаха в едно такси, което чакаше до тротоара. Таксито не промълви нито дума, а тапицерията му беше студена като смъртта. Завъртях се така, че да виждам какво става наоколо.

Стара и доста зле поддържана машина, но очевидно не я бяха подбрали случайно по пътя към мен. Капакът на компютъра беше отворен и виждах съвсем ясно, че кристалното ядро е строшено, което означаваше, че са унищожили мозъка на таксито. Надявах се да не е бил някой от моделите със съзнание, тогава щях да виня и себе си за нещастието му. Не исках невинни същества да страдат заради моята непредпазливост.

Но лошата поддръжка говореше за независимост, а таксито не може да се откупи, освен ако не е разумно. Реших да не мисля повече за това, поне засега. Имах си достатъчно грижи.