Градът на нощната страна [bg]

Реших поне засега да го забравя и да мисля за друго.

Под мен се ширеше Капанът, милиони разноцветни светлини, заобиколени от помръкналите бордеи. Рояк рекламизатори прелетя наблизо, но не ме забеляза, шпионираща камера надзърна през прозореца и се отдалечи — вероятно търсеше друг. Градът живееше своя живот, както е било винаги, и освен шепа съзаклятници всички останали очакваха да издъхне от бавна и неумолима смърт, когато пукне зората.

Аз обаче не бях сигурна дали ще умре от тази бавна смърт, ще продължи да живее, или ще изчезне, изпепелен в един миг, и аз ще си ида с него.

Но най-лошото от всичко бе, че можеше да не доживея да видя какво ще се случи. Този Лий бе напълно в състояние да попречи на файловете ми да излязат на светло, дори и тези във ВСС системата. Ако го направеше, нямаше да има никакви причини да ме оставят жива и макар досега да не бях чувала Поли Орхид да се занимава със сериозни престъпления като убийство, не бих се учудила, ако дребното копеленце запретне ръкави, щом Лий му нареди. И без това в момента се бе захванал с неща, които не бях очаквала от него. А дори и Орхид да се поколебаеше, не биваше да забравям другия тип — Ригмус, или който бе той.

Изведнъж усетих, че ме завладява страх. Как бях успяла да се забъркам в тази история, да се оплета в подобни интриги?

От друга страна, можеше и да се измъкна. Опитах се да се успокоя. Нищо чудно след два часа да ме повикат, да ми разкрият целия план и той да се окаже напълно осъществим и безопасен, а после да се разделим тихо и мирно. Или ако се опасяват, че ще предизвикат катастрофа, да ми предложат пари, за да си затварям устата. Само че тогава щях да надуя тръбата с всичка сила — кой ще ме обвини в шантаж, след като шантажираните подготвят масово убийство?

И все пак не ме напускаше усещането, че някъде съм допуснала ужасна грешка и че предстои да си платя за нея.

Бях права естествено, но не го разбрах веднага.

Таксито ме остави пред вратата, слязох, превих се под порива на вятъра и по навик се огледах.

Изглеждаше чисто. Не носех никакви уреди, които биха могли да сканират отвъд пределите на видимостта, така че трябваше да се уповавам само на сетивата си. Вятърът дразнеше очите ми и побързах да отворя вратата.

Когато се прибрах, установих, че прозорецът още е затъмнен, и свалих екранировката. Ако нещо щеше да ме напада през него, исках да го видя. Не че очаквах да действат директно.

Просто ми се искаше отново да се любувам на градския пейзаж, на трептящите светлини на Капана, на метеорните дъждове, които оставяха златисти дири в нощното небе, да чувам тътнежа на трафика и воя на вятъра.

Взех от кухнята пастет, бисквити и ко̀ла III, настаних се зад бюрото и се помъчих да измисля с какво да се занимавам през тези два часа.

Най-логично бе да проверя досието на доктор Лий, така че посегнах към клавиатурата.

Махендра Дхук Лий, малко над сто земни години, роден на Прометей, старши изследовател по физична планетология, с научна степен от Прометей и докторат на Земята — не бях чувала и двата университета, затова няма да ви занимавам с подробности. Имаше и още, но бяха все научни дрънканици, дето не ми говореха нищо особено. Изглежда, го биваше както в науката, така и в кариерата. Проявяваше предпочитания към управленческите постове, но се натъкнах на някои слухове, че научната му работа не била напълно изрядна — имало съмнения за натъкмяване на резултати, за да си осигури финансиране, заимстване от разработките на колеги — обичайните неща при свръхамбициозни учени.