Градът на нощната страна [bg]

А все още не бях положила никакво усилие.

Вдигнах глава и мигновено съжалих — синьо-бялото небе бе все така ослепително.

Отново сведох очи и ги закрих с ръка.

В таксито нямаше нищо, което да ми е от полза. Дори предавателят да бе останал невредим, нямаше достатъчно енергия, за да го пусна, не разполагах и с възможности да го включа към телесния си ток, пък и волтажът едва ли щеше да е достатъчен. Навярно бе изчислен, колкото да захранва ръчния ми предавател.

И без това вероятно се намирах под радиоразпръсквателния хоризонт на Нощния град. По-скоро можех да се свържа с корабите на орбита, отколкото с него. Само дето повечето кораби не се спускаха над дневната страна, а и да го правеха, едва ли прослушваха наземните честоти.

Пълна безизходица. Ако се абстрахираме от чудесата, единственият начин да оцелея бе да стигна пеша до тъмната страна. Където шансовете ми щяха да са много по-големи. Въпросът бе да премина чертата на терминатора, а след това щях да потърся Нощния град или някой миньорски лагер.

Преди това обаче трябваше да стигна терминатора, а нямах никаква представа как да стане. Слънцето изглеждаше много високо в небето, но въпреки това сенките бяха доста издължени. Епиметей е странна планета, май вече го споменах. Обиколката ѝ е 28 500 километра. Това прави поне седем хиляди километра от полюса на пладне до Нощния град на терминатора. Едва ли бях толкова далече, но доколкото можех да преценя по стоежа на слънцето и дължината на сенките, се намирах на поне две хиляди километра източно от терминатора.

Ужасно дълга разходка.

Обаче нима имах избор?

Нищо нямаше да спечеля, ако стоях и чаках. Пък и най-дългото пътешествие започва с една-единствена крачка, нали? Време беше да престана да се туткам и да направя тази първа крачка.

Тъй като нямаше захранване, се наложи да отворя вратата с ритник. В мига, когато преградата се отмести, вятърът нахлу в купето с пълна сила. От вой звукът му прерасна в оглушителен писък. Купето се напълни със ситен пясък, който се извиваше на вихрушка, а разбитият капак на таблото взе да подскача в ритъм с поривите на вятъра. Беше като бас на някой стар, отдавна забравен блус.

Не бях помислила за това — говоря за вятъра.

В Нощния град той не е чак толкова непоносим. Винаги го има, дразни те, кара дрехите ти да плющят и отнася разни неща, които не държиш достатъчно здраво, но се понася. Доколкото знам, скоростта му не надхвърля шейсет-седемдесет километра в час.

Но това е така, защото градът е в кратер и стените на кратера спират истинските ветрове. Навън най-ниската скорост на вятъра, регистрирана някога, е поне сто километра в час. Максималната може да надхвърли сто и петдесет.

И никога не утихва. Никога. Дори за миг.

Причини за това са слабата ротация и относително равната повърхност. Тъй като мантията все още е полутечна, или във всеки случай доста мека, а континенталните плочи са по-малки от обичайното, на Епиметей няма високи планини — те потъват надолу или биват разяждани от ерозията със скоростта, с която се образуват. Единствената причина кратерът да е стабилен е, че се намира в средата на една от плочите, където е балансиран и няма опасност да се наклони. Каквото и да е образувало този кратер, не е било достатъчно силно, за да пробие плочата напълно. Щастливо съвпадение. При това временно, тъй като все пак стената показва белези на износване. И рано или късно ще рухне. Та както казах, постоянният вятър, влагата и дори несекващият дъжд от фини космически частици изглаждат непрестанно планетната повърхност и не позволяват да се образуват планини.