Градът на нощната страна [bg]

Опитах се да задействам някоя от допълнителните системи. Нито една не изглеждаше сериозно засегната: нещастната лоботомизирана машина бе летяла на собствен ход. Щом Орхид и Ригмус — предполагах, че Бобо е не друг, а Бобо Ригмус — бяха успели да накарат лишения от мозък корпус да долети дотук, би трябвало и аз да се справя. Все някъде трябваше да има вградена резидентна програма, която да управлява машината.

И да имаше, не успях да я открия. Изглежда, бе прекъснато централното захранване. В началото все още се надявах, че това може да се поправи, ала след като порових малко, открих причината. Бяха поставили на захранването миниатюрна бомба със закъснител. Взривът бе отнесъл половината двигател.

За мое щастие, това бе отдалечената от мен половина, иначе вече щях да съм на оня свят — каквито вероятно бяха намеренията им. Сигурно бяха предполагали, че цялата машина ще избухне и от мен ще останат само радиоактивни парчета. Е, бях жива, но навярно бях получила солидно количество радиация, а нещастната кола̀ бе оставила радиоактивна диря, дълга поне десетина километра, преди да се удари в земята.

Реакторът бе повреден непоправимо, което означаваше, че машината няма да може да измине и метър на собствен ход. Да, жива бях, но вместо бърза, ме очакваше бавна смърт.

А може би имаше надежда? Някак си не можех да повярвам, че съм обречена, нали все още бях частица от този свят. Трябваше да измисля нещо.

Но първо, какво точно се бе случило?

Изглежда, Поли Орхид и Вобо Ригмус ме бяха натикали в повреденото такси, след което ме бяха пратили на дневната страна да умра. Въпросът бе защо?

Не беше никак трудно да се досетя за отговора. Ако ме намереха мъртва в града, щеше да започне разследване. Щеше да се наложи да отворят файловете в системата „в случай на смърт“ и въпреки че те не бяха така изчерпателни, както би ми се искало, оттам щеше да стане ясно, че по някаква причина съм разследвала Саюри Накада и ЕИПИ.

И някой щеше да подреди уликите и целият им план щеше да бъде изложен на опасност от разкриване.

Но ако просто изчезнех, нямаше да се случи нищо подобно. Поне за известно време, докато някой не забележи, че ме няма. Можеше да отнеме седмици, дори повече. И дори когато най-сетне това станеше ясно, нямаше да знаят със сигурност, че съм мъртва, за да започнат официално разследване и да отворят ВСС файловете. Защото за последното е необходимо съдебно решение. Едва ли някой би се занимавал с това.

Нямаше никакъв шанс да ме открият случайно тук — на дневната страна. Тялото ми щеше да изсъхне, да се съсухри и да бъде отнесено от вятъра. А дори и да ме намереха, заедно с таксито, нямаше никакви доказателства, че става дума за убийство, а не за злощастен, случаен и напълно необясним инцидент, може би дори за странна форма на самоубийство.