Тя, която трябваше да умре [bg]

Предположи, че е свързано с Форшел, и отново се замисли за съпругата му. Тя сякаш бе отправила думите си към всички и към никого: Какво се случва? Микаел бе чул раздиращата тревога в гласа ѝ и сега се загледа към морето. Вятърът беше попътен, което помагаше малко. Наближи южната част на острова и видя друга лодка, която се движеше бързо и безразсъдно към него. Когато се разминаха, килватерът разлюля моторницата му, но той опита да не се ядосва на ударените от хормони келеши.

Продължи напред и се огледа. На брега нямаше много хора, във водата също. Тъкмо започваше да се чуди дали да не слезе на сушата и да потърси в гората, когато забеляза малка точка далеч навътре във фарватера, която ту се появяваше, ту изчезваше. Отправи се натам и се развика:

– Ехо, чакай!

Вятърът заглушаваше звуците, а Йоханес Форшел се намираше в свой собствен свят. Напрягането и задаващите се крампи в мускулите му действаха почти освобождаващо. Беше се съсредоточил изцяло върху плуването. Смяташе да продължи, докато в един момент не успее просто да се отпусне и да потъне. Но не беше толкова просто. Не искаше да живее. И все пак това не значеше, че иска да умре. Вече нямаше надежда, бяха му останали само срамът и пулсиращият гняв, който се бе превърнал в имплодираща енергия, в меч, насочен към самия него. Не издържаше повече.

Замисли се за синовете си, Самюел и Йонатан, и осъзна, че не може да понесе нито едното, нито другото. Нито да умре и да ги изостави, нито да живее, опозорен в очите им. Затова просто продължи да плува, сякаш морето щеше да реши проблемите му. Чу хеликоптер някъде над себе си и без да иска, глътна малко вода. Помисли си, че го е изненадала вълна, но всъщност силите го напускаха.

Беше му трудно да се задържи на повърхността и премина в бруст. Това не помогна много. Краката му тежаха и изведнъж, без да разбере как, се озова изцяло под водата. Не се показа обратно на повърхността и го обзе паника. Размаха ръце и със смразяваща яснота усети, че дори да искаше да умре, не искаше да умре по този начин. Пребори се с водата, пое си дъх, обърна се и заплува към брега. Измина пет, десет метра.

После пак потъна и този път сериозно се изплаши. Затаи дъх, но въпреки това нагълта още вода, при което получи така наречения от лекарите рефлексен ларингоспазъм. И зобщо не дишаше. Тялото му опитваше да го защити както може. Изпитваше смъртна агония, която скоро бе съпроводена от неизбежното хипервентилиране, при което дробовете и стомахът му се напълниха с течност.

Гърдите и главата му щяха да се пръснат от болка и страх. За кратко изгуби съзнание. Когато се свести, вече потъваше. Мислеше – доколкото беше способен да мисли в този момент – за семейството си, за всичко и за нищо. Устните му оформиха някаква дума, може би „извинявай“ или „помощ“, трудно беше да се каже коя.

Главата сред вълните изчезна и пак се появи. Микаел изкрещя: „Чакай, идвам“. Но лодката му беше твърде бавна и когато отново вдигна поглед, видя единствено гмуркаща се чайка и една синя лодка в далечината. Опита да си спомни къде за последно бе видял удавника. Може би там... или там. Оставаше му да рискува и да се надява. Изключи двигателя и се загледа надолу. Водата беше мътна, беше чел за това, причината беше в дъжда, цъфтящите водорасли, химикалите и частиците хумус. Помаха на хеликоптера във въздуха, без да е сигурен до какво ще доведе това. След това си свали обувките и чорапите и за момент застана неподвижно в люлеещата се лодка. После скочи.