Тя, която трябваше да умре [bg]

– Чел съм репортажите.

– Тя дразнела много от шерпите. Още в базовия лагер се говорело, че може да им докара беди в планината. С игурно Нима също не е бил доволен от присъствието ѝ. Във всеки случай след експедицията направо агонизирал. Казват, че имал халюцинации и може би донякъде причината била неврологична. Имал мозъчни увреждания след всичкото време, прекарано на повече от осем хиляди метра височина. Започнал да се държи все по-хапливо и странно. Изгубил много от приятелите си, никой не можел да го търпи. Никой, освен съпругата му Луна.

– Луна Рита, предполагам. Тя къде живее?

– Там е работата. Луна издържала Нима след операциите му. Печала хляб и отглеждала картофи, а понякога ходела до Тибет и купувала сол, която продавала в Непал. Но в крайна сметка не било достатъчно, затова започнала да се катери. Била силна и много по-млада от Нима, напредвала бързо и скоро се превърнала от домакиня в професионален водач. През 2013 година участвала в холандска експедиция до Чо Ою, шестия най-висок връх в света. За нещастие, пропаднала в дълбока цепнатина. Обстановката била тежка. Паднала лавина, духал силен вятър и алпинистите били принудени да слязат. Оставили Луна да умре в цепнатината. Нима полудял от мъка и ги обвинил в расизъм. Разкрещял се, че ако ставало дума за сахиб, веднага щели да му се притекат на помощ.

– Но ставало дума за бедна жена от местното население.

– Нямам представа дали това е изиграло роля. Съмнявам се. Като цяло имам високо мнение за алпинистите. Но Нима нямал мира. Опитал да организира експедиция, за да прибере тялото на Луна и да я погребе достойно. Не могъл да привлече нито един човек и накрая тръгнал сам, вече твърде стар, а и не особено трезвен.

– Ужас.

– Ако питаш роднините ми в Кумбу, това изкачване е по-велико постижение от всички пъти, когато е покорявал Еверест. С тигнал до мястото и видял тялото на Луна в цепнатината, съхранено завинаги от студа. Решил да слезе долу и да легне до нея, за да могат отново да бъдат заедно. Но тогава...

– Да?

– Богинята на планината му прошепнала, че вместо това трябва да тръгне по света и да разкаже за станалото.

– Това звучи...

– ...откачено, о да – продължи Боб К арсън. – Той наистина тръгнал на път, стигнал до Катманду и разказал, но никой не можел да го разбере. Вече говорел съвсем несвързано и понякога го виждали да плаче под знамената при Боднат ступа. Друг път окачал афиши в търговския квартал в Тамел, написани на лош английски и с още по-лош почерк. Продължил да говори и за Клара Енгелман.

– Какво точно?

– Не забравяй, че по онова време вече имал тежко психично разстройство, може би в ума му Луна и Клара се сливали. Бил отчаян и накрая нападнал един английски турист. Прекарал един ден в ареста, след което близките му го пратили в психиатрична клиника в Джитджунг Марг в К атманду, където продължил да пребивава периодично до края на септември две хиляди и седемнайсета.