Тя, която трябваше да умре [bg]

Боб Карсън продължи да говори развълнувано, но Микаел вече не го слушаше особено внимателно. Потърси Нима Рита в интернет, но въпреки че за него беше изписано доста и дори имаше страници в Уикипедия на английски и немски, той откри само две снимки. На едната Нима беше заедно със световноизвестния австрийски алпинист Ханс Мозел след изкачването на Еверест по северния склон през 2001 година. На другата, по-скорошната от двете, Нима стоеше в профил пред каменна къща в село Пангбоче в Кумбу. И двете снимки бяха направени отдалеч – вероятно твърде далеч, за да се използва програма за разпознаване на лица. Но Микаел беше сигурен. Позна очите, косата и черното петно на бузата.

– Там ли си? – попита Боб Карсън.

– Просто съм малко шокиран – каза той.

– Разбирам. Нагърбил си се с истинска мистерия.

– Може да се каже. С лушай, Боб, честно...

– Да?

– Личи си, че имаш супер гени. С трашно ми помогна.

– Супергените ми помагат при височинно катерене, не при детективска работа.

– Мисля, че трябва да провериш и детективските си гени.

Боб Карсън се засмя изморено.

– Мога ли да те помоля засега да си мълчиш? – продължи Микаел. – Не искам да се разчуе, преди да сме научили повече.

– Вече казах на съпругата ми.

– Добре, стига да си остане в семейството.

– Обещавам.

Микаел писа на Фредрика Нюман и Ян Бублански, за да им каже какво е открил. След това продължи да чете за Форшел и по-късно следобед му се обади с надеждата да си уреди интервю.

Йоханес беше запалил кахлената печка. Ребека усещаше мириса чак долу в кухнята и чуваше как Йоханес снове из кабинета си. Не ѝ харесваха нервните му крачки и не можеше да понесе мълчанието и лъщящите му очи. Би направила какво ли не, за да го види пак да се усмихва.

Нещо не е наред, мислеше си тя, нещо става. Тъкмо се канеше да се качи горе и да настоява да говори с него, когато той слезе по извитото стълбище. В първия момент Ребека се зарадва. Йоханес носеше тренировъчните си дрехи и маратонките „Найк“, което беше знак, че си е възвърнал живителната сила. Но в стойката му имаше нещо ново, което я изплаши. Тя го пресрещна и го погали по бузата.

– Обичам те – каза Ребека.

Той я погледна с такова отчаяние, че тя подскочи. Отговорът му не я успокои:

– Аз те обичам.

Прозвуча като сбогуване. Ребека го целуна, но той се отдръпна и я попита къде са бодигардовете. Тя не отговори веднага. Имаха две веранди и охранителите седяха на западната, която гледаше към морето. Както обикновено, трябваше да се преоблекат и да тръгнат с него, ако Йоханес смяташе да излезе да тича. И както обикновено, щеше да им е трудно да поддържат неговото темпо. Понякога тичаше напред-назад, за да им позволи да си отдъхнат.