Тя, която трябваше да умре [bg]

– Ако не се разкараш веднага, ще се обадя в полицията.

Тя не отговори. Като че изобщо не го чу. Просто се наведе и извади от чантата си дълго въже и ролка самозалепваща се лента. В първия момент Томас остана без думи.

– Вън! – изкрещя след това и я сграбчи за ръката.

Но някак си стана така, че вместо това тя го сграбчи и го бутна към масата. Той едновременно побесня и се изплаши. Отскубна се и се канеше да я удари или да я блъсне в стената, но не успя да направи нищо. Тя се хвърли към него и го събори по гръб върху масата. За секунда-две се озова отгоре му и го завърза светкавично, след което впери вледеняващия си поглед в него и каза монотонно:

– Сега ще изгладя ризата ти.

После залепи устата му и го огледа както хищник оглежда жертвата си. Томас Мюлер никога през живота си не се беше чувствал толкова изплашен.

Микаел беше сериозно измръзнал и в дробовете му беше влязло голямо количество вода, така че го откараха с хеликоптера заедно с Форшел. Беше прекарал известно време в безсъзнание, но въпреки всичко се съвзе относително бързо и сега, късно вечерта, след медицински преглед и три разговора с военната разузнавателна служба, му върнаха вещите и телефона, който бяха взели от лодката му.

Информираха го, че му е позволено да се прибере у дома, но лекарите препоръчват да остане за през нощта, както и че прокурор на име Матсон му е издал забрана да говори за случилото се. Микаел искаше да възрази и да се обади на сестра си, адвокат Аника Джанини.

Знаеше, че законово не е толкова лесно да принудиш журналист да си мълчи, а и смяташе, че момчетата от разузнаването се бяха държали своеволно. Но реши да остави нещата така. И без това нямаше да напише и дума, преди да е стигнал до дъното на историята. Известно време просто остана седнал на леглото, опитвайки да се съвземе. Но не го оставиха на мира за дълго.

На вратата отново се почука и в стаята влезе висока жена на около четиресет години, с тъмноруса коса и кръвясали очи. По някаква причина – може би защото тъкмо в този момент беше заровил поглед във всичките си пропуснати повиквания – мина малко време, докато проумее, че това е Ребека Форшел. Тя носеше сиво сако и бяла тениска, а ръцете ѝ трепереха. Каза, че искала да му благодари, преди да си е тръгнал.

– Той по-добре ли е? – попита Микаел.

– Състоянието му вече не е толкова критично. Но още не знаем дали е получил мозъчни увреждания. Твърде рано е да се каже.

– Разбирам – каза той и ѝ предложи да седне на стола.

– Казват, че за малко и самият ти си щял да загинеш.

– Преувеличават.

– И все пак... осъзнаваш ли какво си направил – за нас? Разбираш ли колко важна е била намесата ти? Това е истински подвиг.

– Трогнат съм – каза той. – Благодаря.

– Можем ли да направим нещо за теб? – попита тя.

Разкажете ми всичко, което знаете за Нима Рита, помисли си той. Кажете истината.