Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
— Вас кой ви е учил да хвърляте копия? Вашите майки ли? — Оуейн плю срещу врага. — Гундлеус! Ела да се биеш с мен! Покажи на твоите миячи на чинии, че си крал, а не мишка!
Силурците заудряха с копия по щитовете си, за да заглушат подигравките на Оуейн, а той им обърна гръб, за да им покаже своето презрение. След това бавно се върна при нашата стена от щитове и тихо заповяда:
— Назад, назад.
Тогава двама от силурците захвърлиха своите щитове и оръжието и разкъсаха дрехите си, за да се бият голи. Моят съсед се изплю.
— Сега вече ще стане по-трудно — предупреди ме той мрачно.
Голите мъже вероятно бяха пияни или отровени от Боговете, защото вярваха, че няма враг, който да може да ги нарани. Бях чувал за такива мъже и знаех, че техният самопожертвувателен пример обикновено предшества истинската атака. Стиснах меча си и се опитах да се закълна, че ще умра достойно, но всъщност може и да съм заплакал от самосъжаление. Тъкмо бях станал мъж, а вече трябваше да умра. Щях да отида при Утър и Хюел в Отвъдния свят и там щях да чакам с години докато душата ми намери друго човешко тяло и се върне отново в този зелен свят.
Двамата мъже развързаха косите си, взеха копията и мечовете си и започнаха да танцуват пред стената на силурците. Те виеха и се клатеха, за да изпаднат в транс — едно състояние на безразсъден екстаз, което би накарало човек да извърши всякакъв подвиг. Гундлеус седеше на коня си под своя флаг и се усмихваше на двамата мъже, чиито тела бяха татуирани със сложни сини плетеници. Зад нас децата плачеха, а жените призоваваха Боговете. Голите силурци танцуваха все по-близо и по-близо, въртяха копията и мечовете, чиито остриета проблясваха на залязващото слънце. Такива мъже нямаха нужда от щитове, дрехи или ризница. Боговете бяха тяхната закрила и славата беше тяхната награда. Ако успееха да убият Оуейн, менестрелите щяха да възпяват победата им години наред. Те приближаваха от двете страни на думнонския герой, който наместваше копието в ръката си, докато се готвеше да посрещне налудничавата им атака. Тяхното нападение щеше да бъде знак за атака на целия силурски отряд.
И в този момент прозвуча рог.
Звукът беше ясен и студен, такъв рог дотогава не бях чувал. В този рог имаше такава кристална чистота, каквато не може да се намери по цялата земя. Той прозвуча веднъж, прозвуча втори път и това бе достатъчно, за да накара дори голите мъже да спрат и да се обърнат на изток, откъдето идваше звукът.
Аз също погледнах натам.
И бях заслепен. Сякаш едно ново ярко слънце беше изгряло в отмиращия ден. Светлината прорязваше път през пасището, заслепяваше ни, объркваше ни, но след това се плъзна напред и тогава разбрах, че това беше само отражение на истинските слънчеви лъчи, които рефлектираха от един светъл щит, излъскан до блясък, като огледало. Но мъжът, който носеше този щит, беше още по-поразителен. Не бях виждал такъв воин. Той беше великолепен, беше възседнал огромен висок кон. До него имаше и други такива мъже — чутовни мъже, облечени с ризници, на главите с шлемове, увенчани с красиви пера, мъже родени в сънищата на Боговете, за да дойдат в това поле на смъртта. А над главите на тези мъже се вееше знамето, което щях да обичам повече от всеки друг флаг по целия Божи свят. Това беше знамето на мечката.
Рогът изсвири за трети път. Тогава изведнъж разбрах, че ще живея и заплаках от радост. Всички копиеносци около мен крещяха със сълзи на очи, а земята се тресеше под копитата на тези Богоподобни мъже, които идваха да ни спасят.
Защото това беше Артър, който най-после беше дошъл.
ЧАСТ ВТОРА
СВАТБАТА НА ЕДНА ПРИНЦЕСА
Игрейн е нещастна. Тя иска да й разказвам за детството на Артър. Кралицата е чувала за някакъв меч в камъка и иска да пиша за него. Тя ми разправя, че майката на Артър била кралица, а баща му бил дух. В нощта, когато Артър бил роден, небето било раздирано от гръмотевици. Игрейн може и да е права и в онази нощ наистина може да е гърмяло, но всички хора, с които съм говорил за Артър, трябва да са проспали тази паметна нощ, защото не бяха чули никакви гръмотевици. Колкото до меча в камъка, наистина имаше меч, имаше и камък, но тяхното място в моя разказ е по-нататък. Мечът се наричаше Каледфулч, което означава „стоманена светкавица“, но Игрейн предпочита името Екскалибур. Аз ще се съобразя с нейните предпочитания, защото на Артър му беше все едно как хората наричат дългия му меч. Артър не придаваше значение и на своето детство, никога не съм го чувал да говори за детските си години. Веднъж дори специално го попитах за това, но той не пожела да отговори.