Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
— Тичайте! — извика внезапно Моргана. — Тичайте!
Помислих, че се беше паникьосала и не исках да се подчиня на заповедта й, защото смятах, че е по-благородно да остана и да умра като мъж, отколкото да бъда посечен в гръб като беглец. Тогава обаче видях, че това не беше плод на паника — Каер Кадарн всъщност не беше изоставен. Хората бяха отворили вратите и сега тичаха или яздеха към нас. Конниците бяха облечени като воините на Гундлеус, но носеха щитове с дракона на Мордред.
Хукнахме. Аз повлякох Нимю за ръката. Шепа думнонски конници — не повече от десетина — пришпорваха конете си към нас. Те не бяха много, но бяха достатъчно, за да забавят хората на Гундлеус. А след думнонските конници тичаше отряд копиеносци.
— Петдесет копия — каза Гулидин. Вече беше преброил нашите спасители. — Няма да можем да ги победим с петдесет човека — добави той мрачно, — но може да успеем да се оттеглим в крепостта.
Гундлеус бе стигнал до същото заключение и сега беше повел своите конници така че да заобиколят в гръб думнонските копиеносци. Той искаше да отреже пътя ни за отстъпление. Ако успееше да ни обгради, той щеше да ни избие независимо дали бяхме седем или седемдесет. Хората му ни превъзхождаха по численост, а с излизането си от крепостта думнонските воини бяха изгубили единственото си предимство.
Нашите конници минаха с тътен край нас, конете забиваха копита в тучната ливада и вдигаха цели чимове в лудия си бяг. Това не бяха приказните конници на Артър, покрити с ризници и неотразими като мълния. Това бяха само лековъоръжени разузнавачи, които в нормална битка биха слезли от конете преди да влязат в сражение, но сега те трябваше да образуват защитна стена между нас и силурските копиеносци. Нашите копиеносци пристигнаха бързо и подредиха около нас стена от щитове. Тази стена ни изпълни с нова увереност. Тази увереност се превърна в безразсъдна смелост, когато видяхме кой беше начело на спасителния отряд. Беше Оуейн. Могъщият Оуейн, най-добрият боец на краля, най-добрият воин в цяла Британия. Ние мислехме, че Оуейн беше далеч на север, мислехме, че се сражава заедно с мъжете на Гуент в планините на Поуис, а той бил тук в Каер Кадарн.
Трезво погледнато обаче превъзходството на Гундлеус не подлежеше на съмнение. Ние можехме да му противопоставим дванадесет конника, петдесет копиеносци и тридесет изморени бегълци, нямахме никакво прикритие, а той разполагаше с два пъти повече конници и два пъти повече копиеносци.
Слънцето все още ярко светеше. Имаше поне два часа до здрач и четири часа до пълния мрак. Това време беше повече от достатъчно за Гундлеус, за да свърши с нас, въпреки че той започна най-напред да ни убеждава. Обърнал щита наопаки в знак на примирие, силурският крал излезе напред, беше великолепен върху плувналия в пяна кон.
— Мъже на Думнония — викна той, — дайте ми детето и аз ще си отида!
Никой не му отговори. Оуейн се беше скрил в центъра на нашата стена от щитове и тъй като Гундлеус не виждаше водач сред нас, той се обърна към всички ни.
— То е недъгаво дете! — викна силурският крал. — Прокълнато от Боговете. Мислите ли, че един сакат крал може да донесе нещо добро на своята страна? Нима искате болест да порази посевите? Или искате децата ви да се раждат болни? А искате ли добитъкът ви да умира от чума? Искате ли саксите да станат господари на тази земя? Един сакат крал носи само нещастия!
Отново никой не отговори, макар че сред набързо оформените ни редове сигурно имаше и хора, които се бояха, че Гундлеус беше прав.
Силурският крал свали шлема си, дългата му коса се разпиля. Той се усмихна при мисълта за тежкото ни положение.
— Всички ще останете живи — обеща той, — ако ми предадете детето.
Гундлеус почака за отговор, но ние продължавахме да мълчим. Накрая силурецът попита:
— Кой ви води?
— Аз! — изправи се най-после Оуейн и си проправи път, за да заеме мястото си в първия ред на нашата стена от щитове.
— Оуейн. — Гундлеус го позна и на мен ми се стори, че видях в очите на краля да проблясва страх. И той като нас не знаеше, че Оуейн се беше върнал в Думнония. Но Гундлеус все още беше напълно уверен в победата си, макар да знаеше, че след като Оуейн беше сред нас тази победа щеше да бъде извоювана много по-трудно.
— Лорд Оуейн — каза Гундлеус, този път без да пропуска титлата на най-добрия боец на Думнония, — син на Ейлинон и внук на Кулас. Поздравявам те! — Гундлеус издигна върха на копието си към слънцето. — Ти имаш син, лорд Оуейн.
— Много мъже имат синове — отговори Оуейн небрежно. — Това какво общо има с теб?