Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— А можеш ли да кажеш същото за Нимю? Тя би заклала всяко дете в Британия, за да върне Боговете, и Мерлин щеше да се изкуши. Да остава ей толкова — продължи Гуинивиър и вдигна ръка сякаш държеше монета между палеца и показалеца, и само животът на Гуидър да дели Мерлин от завръщането на Боговете? О, щеше да се изкуши и още как.
Тя се приближи до огъня и разтвори дрехата си, за да пусне топлината му между гънките й. Под вълнената роба носеше черна рокля. Не се виждаше нито едно украшение. Нямаше дори пръстен на ръката й.
— Мерлин можеше и да почувства някаква вина за убийството на Гуидър, но не и Нимю. Тя не прави разлика между този свят и Отвъдния, така че за нея няма никакво значение дали някое дете ще живее или ще умре. Има значение единствено това дете, Дерфел, да е син на владетел. За да получиш най-ценното, трябва да дадеш онова, което е най-стойностно, а е стойностното в Думнония не е някакво си копеле на Мордред. Тук Артур управлява, не Мордред. Нимю е искала смъртта на Гуидър. Мерлин е знаел това, но се е надявал смъртта на другите да е достатъчна. Нимю обаче не знае граници. Някой ден, Дерфел, тя отново ще събере Съкровищата и в този ден кръвта на Гуидър ще изтече във Свещения съд.
— Не и докато Артур е жив.
— Нито пък докато аз съм жива! — заяви тя пламенно, след миг сви рамене, осъзнавайки своята безпомощност. Обърна се към прозореца и отпусна краищата на кафявата роба.
— Не бях добра майка — неочаквано рече тя. Не знаех какво да кажа, затова си замълчах. Никога не съм бил близък с Гуинивиър, всъщност тя се отнасяше към мен със същата смесица от привързаност и презрение, с която би се отнасяла към някое глупаво, но добро куче. Сега обаче, може би защото нямаше с кого другиго да споделя мислите си, тя реши да ги сподели с мен.
— Дори не ми харесва да съм майка — призна Гуинивиър. — Тия жени наример — посочи тя към облечените в бяло монахини от светилището на Моргана, които бързаха през снега между сградите, — те всички се прекланят пред майчинството, а до една са сухи като люспи. Реват за тяхнана Мария и ми разправят, че само една майка може да познае истинската мъка. Че кой би искал да опознае такова нещо? — викна тя. — То си е направо живот на вятъра! — кипеше от гняв Гуинивър. — От кравите стават добри майки, от овцете също, какво му е толкова похвално на майчинството тогава? Всяко глупаво момиче може да стане майка! То повечето от тях стават само за това! Майчинството не е постижение, то е неизбежност!
Но въпреки гнева й по страните й се стичаха сълзи.
— А Артур винаги е искал от мен да бъда само това! Дойна крава!
— Не е така, лейди!
Тя се извърна гневно към мен с блеснали в очите й сълзи.
— Да не би да знаеш за това повече от мен, Дерфел?
— Той се гордееше с вас, лейди — казах аз смутено. — Опиваше се от красотата ви.
— Можеше да си направи статуя като мен, ако е искал само това. Статуя с каналчета за мляко, към които да закрепя бебетата си!
— Той ви обичаше — възроптах аз.
Тя се втренчи в мен и аз си помислих, че ще избухне неукротим гняв, но вместо това тя уморено се усмихна.
— Той ме боготвореше, Дерфел, а това не е като да си обичан — въздъхна тя и се срина върху една пейка до дървения сандък. — Да те боготворят, Дерфел, е много изморително. Но той изглежда вече си е намерил нова богиня?
— Какво?
— Ти не знаеш ли? — изненада се тя и извади писмото. — Ето чети.
Взех пергамента от нея. Писмото нямаше дата, само най-отгоре пишеше Моридунум, което показваше, че е писано в столицата на Енгас Мак Ейрем. Веднага разпознах уверения почерк на Артур, с който бяха изписани слова студени като снега, натрупан прд прозореца.
„Трябва да знаете, лейди — пишеше Артур, — че се отказвам от вас като моя съпруга и вземам ръката на Арганте, дъщеря на Енгас Мак Ейрем. Не се отказвам от Гуидър, а само от вас.“ И това беше всичко. Писмото дори не беше подписано.
— Ти наистина не си знаел, нали? — попита ме Гуинивиър.
— Не, лейди — казах аз. Бях много по-учуден от Гуинивиър. Чувал бях разни хора да казват, че Артур трябва да се ожени отново, но той самият нищо не ми бе споменал. Почувствах се обиден, за дето не ми се беше доверил. Чувствах се обиден и разочарован.
— Наистина не знаех — уверих я аз.
— Някой беше отварял писмото — каза Гуинивиър с крива усмивка. — Виж изцапали са пергамента в края. Артур не би направил такова нещо. Тя се облегна и великолепната й червена коса се сплеска на стената.
— Защо се жени? — попита тя. Аз вдигнах рамене.
— Мъжът трябва да е женен, лейди.
— Глупости. Нали не мислиш, че Галахад е с нещо по-лош от теб, защото никога не се е женил?