Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классическая проза » Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката) - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:

Читателите като цяло обичат простите отговори. Но в произведенията на късните Стругацки, а също така и в романите, написани само от Борис Натанович, без участието на по-големия му брат, такива отговори няма. Ще се сблъскате, обаче, с горчиви размисли върху въпроса, защо всяка крачка встрани от общественото благо се превръща в разпад и дори в унищожение на отделната личност, с дръзки опити да се разбере маршрутът, по който плава корабът на историята, с вечната дилема можеш ли да останеш верен на себе си и своето предназначение, въпреки съдбата и въпреки хората.
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
1 ... 44 45 46 47 48 49 50 51 52 ... 129
Перейти на страницу:

Спомни си внезапно как тогава посред нощ бе събудил цялата комуналка, защото Преподобната Азора, последната Сашкина курва, му се бе обадила по телефона36 и се бе развикала: „Слава! Слава! Той умря! Слава! Как ще живея сега!“ Той тичаше до гарата, но билети нямаше. Със Семьон и Жека все пак стигнаха до Москва. Погребаха го. Върнаха се в Питер. А след два дни дойде писмо от оня свят. От мъртвия Сашка. Написано и пуснато няколко часа преди смъртта му. Постскриптум той бе написал: „Намерих ти страхотна работа, Стас. Идвай веднага. Пари ти изпращам днес. Подробности не мога да ти съобщя с писмо или по телефона.“ Беше по времето (кратко, но неприятно), когато Станислав бе изпаднал в криза и работеше като пощальон. Какво му бе намерил тогава Сашка? Пари не пристигнаха. Самото писмо беше странно, накъсано, с цинични стихчета и глупави новини. Накрая, след подписа, имаше постскриптум. Ако Сашка бе живял още седмица и ако неговото писмо не беше пиянска дрънканица… Щях да живея сега в Москва и да съм си екстра…

Към два часа след полунощ дойде Виконта, мрачен и ядосан. „Архивите ли си чистиш? — попита той ехидно. — Напразно. Няма да те тарашат, никому не си нужен. Пък и не можеш да скриеш всички улики.“ — „Ще ги скрия.“ — „Няма. Кривата си физиономия никъде не можеш да скриеш. Лъжливите си очи също.“ — „Хубаво. Я по-добре погледни себе си…“ Препираха се в този дух десетина минути, а после Виконта попита: „Какво ще правиш с романа?“ — „Нищо — отвърна Станислав, малко стъписан. — Защо питаш?“ — „Скрий го“ — посъветва го Виконта късо. „От какъв зор…? На кого пречи?“ Тогава Виконта сухо, но енергично му напомни историята с романа на Гросман37. „Аз не съм Гросман!“ — „Не се прави на идиот. Ще ти го конфискуват и няма да го видиш повече. Искаш да го преписваш ли? Отново? Отначало?“ Той имаше право. Станислав запали цигара. Фантазията му заработи. Виконта го гледаше печално и строго.

— Свине — каза Станислав с горчивина. — Какво правят с нас? Нали сме напълно добронамерени, мирни и безобидни еснафи. Защо умишлено ни правят нелегални?

Вече знаеше на кого ще отнесе романа. Трябваше да е абсолютно сигурен човек и в същото време такъв, за когото никой нямаше да каже, че е най-близкият му приятел, когото нямаше да претърсват.

— А собствения си самиздат къде скри? — попита той. — Не бива да ми казваш. Глупав въпрос. Извинявай.

Виконта се ухили.

— Страхуваш се, че няма да издържиш на мъченията ли? — попита той хитро.

Тогава Станислав изведнъж попита:

— Слушай, а защо ония всичките бяха сини?

Много отдавна искаше да му зададе този въпрос, но се въздържаше, защото разбираше, че е, меко казано неуместен. Сега реши да полюбопитства и веднага съжали. Очите на Виконта сякаш се покриха с кепенци. Той замря. Няколко секунди в стаята бе неестествено тихо, после гостът каза:

— Ти сподели ли с някого това?

— Не. На глупак ли ти приличам?

— Не зная — каза Виконта с неприятна усмивка. — Може би. Аз се надявах, че тогава не си обърнал внимание. Или ако си видял, си го забравил.

— Така е. Можеш да не се тревожиш.

— Магаре. Не аз трябва да се тревожа за това, разбираш ли? НЕ АЗ.

— Добре. Край. Млъквам. Извинявай.

— Хубаво — каза Виконта. — Да се надяваме, че ти и по-рано си разбирал как трябва да се отнасяш към това, а сега вече ти е съвсем ясно.

вернуться

36

В комуналните квартири в СССР телефонът стоял в коридора и се ползвал от всички съквартиранти. — Бел.прев.

вернуться

37

Василий Семьонович Гросман (1905–1967) — съветски писател. — Бел.прев.

1 ... 44 45 46 47 48 49 50 51 52 ... 129
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)