Тайно разрешение
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайно разрешение». Краткое содержание книги:
Американското военно командване изпраща в базата в Тузла майор Шон Дръмънд, бивш участник в звено за специални операции и настоящ военен адвокат, да установи извършено ли е престъпление. Подпомогнат в разследването си от двама опитни юристи — адвокатката Лиса Мороу и прокурора Джеймс Делбърт, — той попада на заговор с ужасяващи мащаби. Версиите на обвинените Зелени барети дотолкова си приличат, че неволно пораждат съмнения за протекция от най-високо място. В хода на следствието изтича информация и стига до Овалния кабинет. Член на екипа на Дръмънд работи за интересите на правителството, но не и за установяване на истината. Представители на федерални агенции фалшифицират данни. Амбициозен репортер от голям вашингтонски вестник е намерен удушен с гарота няколко дни след пристигането си в базата. Някой не иска истината да бъде разкрита… следите водят към най-високите етажи на властта.
Широко прокламираните в армията принципи за дълг, чест и вярност към родината понякога се нарушават, и то твърде драстично. Твърди се, че това се прави в името на по-висша цел. Но има ли цел, която да оправдава убийството?
На следващата сутрин се събудих освежен и енергичен. Дори запях под душа, поне докато някакъв тип два душа по-нататък не метна сапун по мен. Докато крачех към приятното ни офисче, ми хрумна за разнообразие да се държа добре с Делбърт, което просто показва каква вина изпитвах заради подозренията си от предишната вечер.
Още с влизането забелязах, че всички седят по бюрата си и пазят тишина. От онзи тип тишина, когато се е случило нещо ужасно. Нещо непоправимо. Пазят тишина, защото никой от тях не знае какво да каже.
Забелязах и двама едри начумерени военни полицаи, които пиеха кафе и се подпираха на вратата на кабинета ми.
— Извинете, вие ли сте майор Дръмънд? — попита по-едрият, като се оттласна от стената.
Имаше капитански пагони, а според табелката името му беше Уолковиц.
— Мога ли да ви помогна с нещо, капитане?
— Трябва да поговорим.
Той хвърли поглед наоколо и отново ме погледна доста заплашително.
— Насаме, ако нямате нищо против.
Влязохме в моя кабинет и аз вежливо им предложих да седнат, но те директно ми отказаха. Вторият полицай, който беше сержант, измъкна малък бележник от джоба си, приготви молив и ме изгледа, сякаш бях Бостънският удушвач. Знаех този номер.
Седнах зад бюрото и се опитах да си придам спокойствие.
Капитан Уолковиц попита:
— Можете ли да ни кажете къде сте били между полунощ и пет часа тази сутрин?
— Не, не мога. Тоест бих могъл, но засега не виждам причина да го правя.
Той ме изгледа с изражение, по което се четеше „О, Боже, какво съм Ти направил, че ми изпращаш още един надут хитър адвокат.“ Всички ченгета, дори военните, усвояват това изражение още в началото на кариерата си.
— Познавате ли човек на име Джеръми Бърковиц? — попита той.
— Още веднъж, капитане, защо питате?
— Защото тази нощ Бърковиц е бил убит.
Зяпнах го и той отвърна на погледа ми. После каза:
— Пак ви питам. Познавахте ли мистър Бърковиц?
— Запознахме се вчера.
— А къде бяхте през нощта?
— В леглото си, в моята палатка, където се опитвах да заспя.
— Спи ли някой друг в тази палатка?
— Не.
— Значи нямате свидетели, които да потвърдят това?
— Капитан… Уолковиц — произнесох името му с пресилено внимание, сякаш се опитвах да го запомня. — Имате ли основания да ме подозирате в убийството на мистър Бърковиц?
Той замълча, което беше първата му сериозна грешка. Изправих се и заблъсках с юмрук по бюрото.
— Зададох ви ясен въпрос, капитане! Имате две секунди да отговорите или ще ви осъдя за неподчинение на заповед!
Той отстъпи една крачка.
— Сър, аз…
— От кое поделение сте? — излаях.
— Петстотин и втори батальон на Военна полиция. Но, сър, аз…
— Ще отговорите ли на проклетия ми въпрос, или да вдигна телефона и да се обадя на вашия командир?
Вече беше отстъпил чак до стената. Очевидно не беше свикнал заподозрените му, или за какъвто там ме смяташе, да избухват в лицето му.
— Сър, аз…
— Замълчете, капитане! Очевидно вече сте разпитвали екипа ми.
Както на повечето виновни хора в неговото положение очите му бързо се стрелнаха към пода. Втора сериозна грешка.
Отново заблъсках по бюрото и накарах гласа си да слезе с три октави и да се покачи с двайсет децибела.
— Не мога да повярвам! Виждате ли пагоните ми, Уолковиц? Знаете ли защо съм в Тузла? Държавният секретар по въпросите на отбраната лично ме назначи да разследвам по член трийсет и втори. А вие идвате тук и разпитвате хората ми без разрешение.
Започвах хубаво да се разпалвам и капитан Уолковиц изведнъж се сети, че съм адвокат и следователно съм склонен да държа речи, така че сигурно можех да продължа да крещя с часове. Взе правилното решение.
— Сър, вие не сте заподозрян — каза той, като се предаде много приятно.
После се опита да си върне малко от загубената територия.
— Поне засега.
— Тогава защо ме разпитвате?
— Открихме името ви в бележника на мистър Бърковиц.
— Бърковиц беше военен репортер. В бележника му вероятно са записани имената на половината офицери на действителна служба. Прав ли съм?