Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)». Краткое содержание книги:
Бях така погълнат да слушам, че сцената вече не представляваше за мен интерес във визуално отношение. Чух гласа в дясното си ухо, над рамото ми. Той действително създаваше сцената, описвайки я. Но той се подчиняваше на волята ми, защото можех да го спра по всяко време и, без да бързам, да прегледам детайлите, за които той е говорил. Аз „чух-видях“ пълната последователност на действията на младия мъж. Гласът продължи да ги обяснява с най-малки подробности, но някак действията не бяха важни. Необикновеното следствие беше „малкият глас“. Три пъти по време на преживяването опитах да се завъртя, за да видя кой говори. Опитах да обърна главата си изцяло надясно или просто неочаквано да я завъртя, за да видя дали има някой. Но всеки път, когато го правех, зрението ми се замъгляваше. Помислих: „Причината да не мога да се завъртя е, защото сцената не е в сферата на обикновената реалност.“ И тази мисъл беше лично моя.
Оттук нататък съсредоточих вниманието си само върху гласа. Той сякаш идваше от рамото ми. Беше идеално ясен, макар че беше някакси „малък“. Той небеше обаче детски глас или фалцет, а миниатюрен мъжки глас. Не беше и моят глас. Приех, че чувам английски. Винаги, когато се опитвах нарочно да впримча гласа, той заглъхваше напълно или ставаше неясен и сцената избледняваше. Помислих за сравнение. Гласът беше като представата, създадена от прашинки в миглите или кръвоносните съдове в роговицата на окото — едно винтообразно очертание, което може да бъде видяно, ако човек не го гледа директно. Но в момента, в който той опита да го погледне, то излиза от погледа с движението на очната ябълка.
Изцяло изгубих интерес към действието. Докато слушах, гласът стана по-заплетен. Това, което мислех, че е глас, повече приличаше на нещо, шепнещо в ухото ми. Но това не беше точно. Нещо мислеше вместо мен. Мислите бяха извън мен. Знаех, че е така, защото можех да поддържам собствените си мисли И мислите на „другия“.
В един момент гласът сътвори сцени с действащо лице младият човек, които нямаха нищо общо с моя първоначален въпрос за загубените вещи. Младият човек извършваше много сложни действия. Действието отново доби значение и аз вече не обръщах внимание на гласа. Започнах да губя търпение. Исках да спра. „Как мога да приключа това?“ — помислих. Гласът в ухото ми каза, че трябва да се върна в каньона. Попитах как и гласът отговори, че трябва да мисля за растението си.
Помислих за растението си. Обикновено седях пред него. Бях го правил толкова много пъти, че беше твърде лесно да си го представя ясно. Реших, че това, че го виждам, а в момента това беше така, е друга халюцинация, но гласът каза, че съм се „върнал“! Наострих уши. Имаше само тишина. Растението Datura пред мен изглеждаше толкова реално, колкото всичко друго, което бях видял, но можех да го докосна, можех да се движа.
Станах на крака и тръгнах към колата. Усилието ме изчерпа. Седнах и затворих очи. Виеше ми се свят и исках да повърна. Ушите ми бучаха.
Нещо се плъзна на гърдите ми. Беше гущерът. Спомних си предупреждението на дон Хуан да го освободя. Върнах се при растението и развързах гущера. Не исках да видя дали е жив или мъртъв. Счупих глиненото гърне с тестото и сритах малко пръст върху него. Влязох в колата и заспах.
Четвъртък, 24 декември 1964
Днес разказах на дон Хуан цялото преживяване. Както обикновено, той ме изслуша без да ме прекъсва. Накрая проведохме следния диалог:
— Ти си направил нещо много лошо.
— Знам. Беше много глупава грешка, случайност.
— Няма случайности, когато имаш работа с дяволската трева. Казах ти, че тя всячески ще те изпита. Доколкото разбирам, или ти си много силен, или тревата наистина те харесва. Центърът на челото е само за големи брухо, които знаят как да боравят с нейната сила.
— Какво става обикновено, когато човек натрие челото си с тесто, дон Хуан?
— Ако човекът не е голям брухо, той никога няма да се върне от пътуването.
— Ти някога натривал ли си челото си с тесто, дон Хуан?
— Никога! Моят благодетел ми е казвал, че много малко хора се връщат от такова пътуване. Човекът може да изключи за месеци и ще трябва да бъде обслужван от другите. Моят благодетел ми е казвал, че гущерите могат да заведат човек накрая на света и да му покажат най-изумителни неща по негова молба.
— Познаваш ли някой, който някога е правил такова пътуване?