Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)

Зашиването на устата и на очите беше най-трудната работа. Отбелязах, че дон Хуан беше ми внушил разбирането за неотменимост на действията. Неговото становище беше, че когато човек започне едно действие, не бива да спира. Ако обаче сега бих пожелал да спра, нищо не би ми попречило. Но може би не исках да спра.

Пуснах единия гущер и той тръгна в североизточна посока — поличба за хубаво, но тежко преживяване. Завързах другия гущер за рамото си и намазах слепоочията си според указанията. Гущерът беше вкочанен. За момент помислих, че е умрял, а дон Хуан никога не беше ми казвал какво да правя, ако това стане. Но гущерът беше само скован.

Изпих дозата и изчаках малко. Не усетих нищо необичайно. Започнах да натривам тесто върху слепоочията си. Мазнах двайсет и пет пъти. След това твърде механично, сякаш бях разсеян, неколкократно го размазах по цялото си чело. Осъзнах грешката си и бързо изтрих тестото. Челото ми беше потно. Пламнах. Обзе ме силно безпокойство, тъй като дон Хуан ме беше предупредил изрично да ме натривам тесто на челото си. Страхът се смени с чувство на абсолютна самота, чувство, че съм обречен. Бях там сам. Ако ми се случеше нещо лошо, нямаше кой да ми помогне. Исках да избягам. Имах едно тревожно усещане за нерешителност, за това, че не зная какво да правя. Поток от мисли нахлу в съзнанието ми, профучавайки с невероятна скорост. Забелязах, че бяха твърде странни мисли, тоест бяха странни в смисъл, че изглежда идваха по различен начин от обикновените мисли. Познавам начина, по който мисля. Мислите ми имат определен ред и всяко отклонение е забележимо.

Една от несвойствените мисли беше за твърдение, направено от писател. Смътно си спомням, че тя беше повече като глас или нещо, казано някъде в обкръжението ми. Стана толкова бързо, че ме стресна. Спрях се, за да я обмисля, но тя премина в обикновена мисъл. Бях сигурен, че съм прочел твърдението, но не можех да се сетя за името на автора. Изведнъж си спомних, че това е Алфред Крьобер. След това друга чужда мисъл изникна и „каза“, че не Крьобер, а Георг Симел е написал твърдението. Настоях, че е Крьобер, и следващото нещо, което осъзнах, беше, че съм погълнат от спор със себе си. И бях забравил за чувството си, че съм обречен.

Клепачите ми тежаха, сякаш бях взел таблетки за сън. Макар никога да не съм взимал такива, това беше представата, която ми дойде наум. Заспивах. Исках да отида до колата си и да пропълзя в нея, но не можех да мръдна.

След това твърде внезапно се събудих или по-скоро почувствах, че съм се събудил. Първата ми мисъл беше кое време е. Огледах се наоколо. Не бях пред растението Datura. Равнодушно приех факта, че предприемам друго прекрасно преживяване. Беше дванайсет и трийсет и пет по един часовник над главата ми. Знаех, че е следобед.

Видях млад мъж, носещ куп книжа. Почти го докосвах. Видях пулсиращите вени на врата му и чух бързото туптене на сърцето му. Бях погълнат от това, което виждах, и дотук нямах ясна представа за качеството на мислите си. Тогава чух в ушите си „глас“, описващ сцената, и осъзнах, че „гласът“ беше чуждата мисъл в съзнанието ми.