Самотникът и лилията
- Автор: Робинсън Даян
- Язык: болгарский
- Переводчик: Геновева Накова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотникът и лилията». Краткое содержание книги:
Когато умелите му пръсти разтвориха бедрата й с милувка, тя потръпна в очакване на екстаза, който щеше да последва. Искаше отново да се слее напълно с него, намирайки така физическо удовлетворение, докато духът й се носеше към апогея на най-сладостната загадка на живота.
Той я покри с тялото си и дъхът му сякаш бе заседнал в гърлото при вида на нейните коси, които лунната светлина насищаше със сребърно сияние. Нежните й сиви очи го гледаха с такова доверие, с такава любов, че той изведнъж срина стените, които бе изградил около сърцето си.
— Господи — въздъхна Люсиен, опитвайки се да си възвърне самообладанието.
— Скъпи, няма нищо нередно в чувствата ти — прошепна тя и се пресегна да отмести синкавочерния кичур коса, който се бе спуснал над веждата му.
Нейното разбиране към това, което той изпитваше, нейната сладостна нежност го разтърси до дъното на душата.
— Трябва да те имам сега. Не мога да чакам повече — каза той с глас, изпълнен с такова невероятно желание, че почти я изплаши.
Без да откъсва очи от неговите, Карес уви бедрата си около краката му. Тя сключи ръце около врата му, изпъна бедрата си към него и в ухайния нощен въздух отекна неговият победен стон.
Тя трепна при първия тласък, уплашена от силата му. После, след като той нахлу във влажните й дълбини, се предаде, за да се наслади на своето отдаване.
Горещи устни върху горещи устни, тяло до тяло, две сърца, биещи в хармония, така те се издигаха все по-високо и по-високо, окъпани в лунната светлина, която бе галила толкова много любовници от незапомнени времена, докато те достигаха своето сливане. Виковете им на удовлетворение се смесиха и те откриха своето облекчение и успокоение, с обединени в едно тела и души.
Двамата спяха прегърнати леко в дълбокия унес на изтощението. Бяха заспали така дълбоко, че бурята вилня дълго навън и дъждът се изливаше непрестанно, преди да се събудят. Бруно се бе скрил под високото легло, за да се спаси от вятъра, който бе разтворил широко крилата на френската врата, позволявайки на дъжда да проникне в стаята.
Натежалите клепачи на Люсиен се отвориха неохотно при трясъка на гръмотевиците и блясъка на светкавиците. Карес се размърда върху гърдите му, когато загърна раменете й с чаршафите. Той стана от леглото, промъкна се през мрежата и тръгна към френската врата, чийто крила сега се люшкаха напред-назад от яростта на бурята.
Щом затвори вратата пред дъжда, той видя бледа струйка светлина на източния хоризонт, което му казваше, че въпреки мрака на бурята, се приближава зората. Ставането му бе събудило Бруно. Кучето изпълзя с огромна неохота от сухото си убежище под леглото. Тогава Люсиен видя нещо в устата му.
— Ела тук, дай ми го, момчето ми — повика внимателно той кучето.
С неохотно изскимтяване Бруно пусна това, което бе захапал, върху сламената рогозка, която покриваше кипарисовите дъски през лятото. Оказа се кост от пилешки крак.
— Добро куче — прошепна той и почеса рунтавото животно зад ушите.
Нащърбеното острие на една светкавица освети стаята достатъчно силно, за да се убеди Люсиен, че Бруно е намерил тази кост под леглото. Ноздрите му се разшириха от гняв, а очите му се превърнаха в черен лед, докато гледаше костта. Той знаеше какво означава тя. Според африканските религии пилешките кости разваляха магиите, предназначени да донесат зло. Някой в Сан Рьогре беше сложил тази кост под леглото им, за да прогони злото, което си мислеше, че представлява Карес.
— Какво има? — поинтересува се нежният женски глас, идващ от балдахина, сякаш неговите мисли я бяха повикали.
— Нищо — отговори той безстрастно, обърна се с гръб към нея и се насочи към огромния гардероб до една от стените.
Люсиен отвори гравираната врата и бързо постави изсъхналата кост на един от рафтовете, решен да не предизвиква у жена си желание за нови въпроси. Той откачи от една закачалка с подплънки златист копринен халат и загърна с него стройното си, жилаво тяло. След това отиде до камината, драсна една клечка кибрит, съхраняван в плоска кутийка, и запали двете свещи, защитени от стъклени похлупаци.
— Изглежда първият ти ден в Сан Рьогре ще бъде дъждовен — каза той, носейки единия от свещниците, за да го сложи на мястото на изгорялата и разтекла се през нощта свещ на масичката до леглото.
— Какъв е този аромат? — попита Карес, докато нейните фини ноздри вдъхваха от уханието, което бяха долавяли само веднъж досега.
Тогава то бе принадлежало на наметалото, което и даде непознатият посетител в килията й в Париж. Тя никога нямаше да го забрави, защото това ухание все още се бе запазило в наметалото, сгънато на дъното на нейното сандъче.