Самотникът и лилията
- Автор: Робинсън Даян
- Язык: болгарский
- Переводчик: Геновева Накова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотникът и лилията». Краткое содержание книги:
— Уханието на мирта идва от плодовете, които се използват за приготвянето на восъка. Техните храсти растат навсякъде около Сан Рьогре — отвърна той. — Използваме ги, за да правим свещи, които изнасяме във Франция. След време ще свързваш неизменно този аромат с плантацията.
— Не, аз познавам миризмата на свещите. Това е нещо по-различно, ухае повече на гора — настоя тя, дърпайки шнура на звънеца, свързан с кухнята на първия етаж. Разсъмваше се. Някоя от слугините трябваше вече да е започнала да прибавя дърва в огнището, на което се притопляше храната, донесена от голямата кухня в края на градината. Първата кана с горещо, силно кафе сигурно вече къкреше, приготвено за утринната закуска. Така щеше да е и през целия ден, защото тонизиращият ефект на силното кафе беше признат както от господарите, така и от слугите за незаменим в изсмукващата дневна жега и влага, независимо от работата, която вършеха.
— Ето — каза тя, когато той дръпна мрежата, за да седне на леглото до нея. — Идва от халата ти.
— Ах, скъпа, сега те разбирам — усмихна се леко той и отмахна едно кичурче от бузата й. — Това ухание, което си усетила, е на ветивер. Идва от корена на това растение. Изсушените му корени се поставят по ъглите на гардеробите, за да предпазва дрехите от мухъл и да им придава приятен аромат. Използва се вместо лавандула. Тук въздухът е прекалено влажен, за да расте лавандула.
— Значи се използва само в Луизиана? — заинтересува се Карес, хапейки долната си устна при мисълта за значението, което имаше това, което й казваше Люсиен.
— И в Западна Индия също — отговори той и я прегърна, облягайки се на таблата на леглото. — Но благонравната сестра Ксавиер не ти ли разказа за корена от ветивер, докато й помагаше в градината на манастира?
— Монахините не използват ароматни билки за дрехите си — му напомни Карес със закачлива усмивка.
— Разбира се, че е така — каза той и отвърна на усмивката й, признавайки грешката си. Но все пак, помисли си, животът на монахините не му беше познат. Той имаше опит с жените в истинския смисъл на тази дума.
— Бил ли си някога в Париж? — попита Карес меко и се облегна назад, за да го принуди да я погледне и тя да може да забележи изражението на очите му.
— Париж? Но защо питаш, скъпа! — отвърна той нервно.
— Чудех се дали не е възможно да съм те виждала там. Може да сме се разминали на улицата, без да подозирам, че един ден ще бъдем съпруг и съпруга — каза тя и тръсна рамене, очакваща със сърце, заседнало в гърлото й, дали Люсиен ще се окаже непознатият, който бе станал неин спасител в онзи студен ден в затвора Ла Салпетриер.
— Това е доста романтична мисъл, скъпа, но не беше ли ти от Лион? — На красивото му лице бе изписана предпазливост, а очите му изстинаха от недоверие.
— Аз… аз съм била няколко пъти в Париж с баща ми… за доставки на специална коприна за тамошните магазини — заекна тя и трепна под студения му, зорък поглед.
— За възрастта си имаш доста натрупани впечатления — продължи той с леден, дистанциран глас, който смрази кръвта й.
— Да, така е — каза тя с нотка на обида в гласа си.
— Прости ми, бедна моя — й каза той нежно, вдигайки изстиналите й пръсти към топлите си устни. — Не исках да извикам у теб спомена за отминала болка. Всичко това е минало, оставено зад теб. Луизиана и Сан Рьогре са ново начало. Да оставим миналото на мира. Никога повече няма да говорим за него, освен ако ти сама не пожелаеш. Винаги ще съм готов да те изслушам. — Тъмните му очи се бяха стоплили отново, когато я целуна по върха на носа, сякаш тя беше дете.
Едно кратко почукване на вратата я накара да премълчи отговора си и Люсиен извика на прислужницата да влезе. Той постави възглавницата зад раменете й, докато Фантин влизаше в стаята с бял плетен поднос в ръце, затваряйки вратата зад себе си с крак.
— Вашето кафе — обяви тя с лекия си акцент. На елегантната си глава носеше безупречна шапчица, а снежнобялата й престилка пропукваше от трайното колосване. Тя се приближи към леглото с плаха усмивка. Богатият аромат на горещото кафе, разнасящ се от сребърната кана на подноса, изпълни въздуха. — Добро утро, м’сю и мадам — поздрави ги тя, докато издърпваше мрежата на балдахина.
— Добро утро, Фантин — отвърна Люсиен, след като тя постави големия поднос пред тях.
Докато той я питаше за времето и за почвата в плантацията, Карес наля от черното, горещо кафе в тънките като черупка на яйце порцеланови чашки. Тя осъзна, че Люсиен така и не й бе казал дали някога е бил в Париж. Той така бе извъртял разговора, че да отвлече вниманието й върху това, че се бе издала, че е прекарала известно време в Париж. Този път я бе надхитрил, но тя реши твърдо да узнае истината. Ако именно той беше нейният загадъчен непознат, защо да го крие? Тя потръпна от студената влага. С идването си в Сан Рьогре бе намерила вместо уют къща, пълна с тайни. Решила, че горещото кафе ще прогони страховете й, тя вдигна чашката към устните си и тогава видя цветчетата нарисувани под позлатения й ръб. Това бяха виолетки, любимите цветя на Аурора.