Самотникът и лилията

Един проблясък от спомените й за дните на боледуването се появи в ъгълчето на нейното съзнание. Тя сякаш отново видя тези горящи орбити, впити в нея от надигащата се тъмнина и трепкащата светлина на една далечна свещ зад тях, която едва разпръсва мрака.

„Обеща ми да не ме напускаш“ — я зовеше този магнетичен глас. Тя се вкопчи здраво в тази котва, пусната в морето на болката и някак успя да намери изход от мрака.

— Аз също чаках прекалено много — прошепна тя и погали лицето му с жест, който му казваше, че го желае.

— До пристигането на гостите ни остава още доста време, трябва да те занеса нагоре по тези стълби до нашата спалня, независимо от погледите на слугите и надзирателя — й каза Люсиен. Всяка негова дума извикваше в нея една чувствена картина, която предизвикваше топла тръпка по гърба й.

— Няма да забравя, че отегчителната вечер, която ни предстои, ще е само едно обещание за това, което ще последва — го подразни леко тя и потръпна от удоволствие, когато той прокара език по чувствителната й длан.

Единствено звънът на камбаната от пристана, известяващ за пристигането на лодка, успя да наруши магията, която те бяха изплели между кипарисовата пейка и сенките на вечнозеления дъб. Те станаха, за да минат край къщата и после по алеята между дъбовете, която водеше към Мисисипи.

— Струва ми се, че гостите ни са подранили — изкоментира Люсиен. — В бележката на Филип се казваше, че няма да пристигнат преди залез-слънце. Вероятно на губернатора и неговата жена им е писнало от компанията на Дюбрюл. Соланж е всеизвестна с това, че лесно се отегчава.

Карес хвърли един поглед на съпруга си изпод широката периферия на шапката си. Тя бе забравила, че Соланж Водрюл, съпругата на губернатора, считаше Люсиен за един от своите приближени от елитния социален кръг, който формираше двора на губернатора. Доколко ли близки бяха Соланж дьо Водрюл и Люсиен, се чудеше тя с лека отсянка на ревност. Знаеше, че развратната маркиза дьо Водрюл се бе прочула със своите флиртове с млади, красиви мъже, често доста по-млади от позастаряващата Соланж. Беше ли Люсиен един от нейните тъй наречени beaux cavaliers10! Той бе признал, че миналото му не може да бъде дадено за пример, но включваше ли то афера с безпътната Соланж?

Но алеята се задаваше забързаният Хелмут Цвайг, придружен от един роб. Бледото му лице бе поруменяло, а сините му очи имаха странно изражение.

— Мосю Сен Амант, пристигна пирога на племето Чоктоу — изрече на един дъх надзирателят немец, когато достигна до тях. — Една отцепила се група от чоктоуси, приятелски настроени към англичаните, беше нападнала немските поселища нагоре по течението на реката само преди няколко месеца, отвеждайки някои от фермерите и убивайки други, които се бяха съпротивлявали.