Стрелците от гористите равнини
- Автор: Ламур Луис
- Язык: болгарский
- Год: Издание: «Универс»
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Стрелците от гористите равнини». Краткое содержание книги:
А нито Килбърн, нито Харви изпитваха особена охота да играят ролята на надървени дървосекачи.
Но фактът си беше факт. Няколко часа Дребосъка щеше да бъде сам в град пълен с врагове.
Клей Бел съзря резките покриви очертани на фона на небето. Само тук-там се мяркаше светлина в прозорец; всичко още спеше.
Някъде изкукурига петел… още една звезда се стопи на небето. Клей Бел продължи напред; мекият и приглушен тропот на копитата беше единственият звук разнасящ се в нощта.
Глава 16
След като Клей Бел препусна към фермата си в Емигрант Гап, старият Сам Тинкър беше човекът, повдигнал темата за правата на паша.
— Правата на паша за този район, заедно с единствените права за разработване или подобряване на тази земя, принадлежат на Клей — каза Тибот. — Чейс се опита да ме блокира, и ми създаде наистина големи проблеми докато накрая не се запознах с един човек на име О’Конъл. Изглежда Клей му е спасил живота в битката при Шайлоу. О’Конъл е много важна фигура в Партията и има влияние върху всички важни хора. Фактът, че Клей поддържа наблюдение за пожари и е продавал говеждо месо на армията, помогна особено много за придобиването му на правото на приоритетно ползване. О’Конъл изрови един началник по снабдяването, който успя да убеди сенатската комисия, че говеждото месо на Бел е необходимо именно в областта, където е разположена фермата му, и че в случай на нов сблъсък с апахите тя е единственият сериозен източник на хранителни припаси в този район. Вярно, някъде попресолихме гозбата, но нали в крайна сметка успяхме, това е най-важното.
В стаята зацарува мълчание. Лъжицата на Тинкър работеше здраво в чинията му.
— Това вече издърпва почвата изпод краката на девит — обобщи Милър с няколко думи положението. — А това няма да му хареса.
— Нито някои други — добави Тинкър със зловещ глас.
Големият часовник на стената отброяваше секундите, и те зачакаха, заслушани. Никой не го изрази с думи, но всички си го мислеха. Някъде из града се намираше Джоунс Дребосъка, а някъде, пак в града, се беше сврял Благочестивия Пит Симънс.
Вън беше още тъмно и спокойно… но всяка минута можеше да загине някой.
Милър се приближи до вратата и излезе за малко навън.
— На Пайъти гори огън — каза той, след като влезе обратно в стаята.
— Няма да успеят да се промъкнат.
Боб Трип беше мъртвешки уморен, но сънят все не идваше. Той бе станал свидетел как хората му се качваха във фургоните да потеглят към Гап, и тогава се бе върнал обратно в стаята си. Не желаеше да взема участие в такова начинание. По-голямата част от хората му бяха ходили на лов, двама-трима бяха служили в армията, но повечето бяха мъже необучени за война, а от разговорите из града Трип знаеше, (е те щяха да се изправят срещу шепа мъже, владеещи съвършено оръжието и готови на всичко да бранят фермата.
Боб Трип не беше страхливец, но не беше и глупак. Така или иначе, имаше заповед да остане в града.
Джад Девит бе загубил разсъдъка си. Това беше пълна лудост. Да изпратиш тия неопитни нещастници срещу дулата на професионални стрелци, готови да защитава до смърт имението на Бел.
Ботуши заскърцаха по чакъла отвън и някой леко почука на вратата.
— Кой е?
— Уилямс. Отвори.
Трип махна резето и Уилямс се плъзна в стаята му. Лицето му беше бледо и изпито.
— Боб, онова момче умря преди малко. Джоунс търси Симънс под дърво и камък!
— Симънс не тръгна ли с другите за Гап?
— Шефът му казал да остане.
Уилямс обърса лицето си, после прибра кърпата в джоба си.
— Боб, аз си тръгвам. Не ме е страх да воювам, но не съм убиец и не ми допадат отрепки като Дювал и Симънс. Или пък като Джад Девит.
Боб Трип седна на нара си и започна да нахлузва ботушите си. Завърза ги и остана така, загледан във вече посивяващия правоъгълник на прозореца му. В самата стая царуваше пълна тъмнина. Изведнъж бръкна под нара си и измъкна една торба. Започна да тъпче всички дрехи и вещи, които имаше в стаята.
— Сутринта има влак, Уот. Тръгвам с теб.
— Можем да изчакаме в онази горичка срещу гарата — каза Уилямс.
Джим Нароус беше човекът, съобщил на Пит Симънс вестта за смъртта на Гари.
Грубиянът Симънс беше повече негодник, отколкото дървосекач. Беше използвал няколко случая да се подиграе с възрастния мъж и това му бе доставило удоволствие. Джим Нароус не беше отмъстителен човек, но не беше и такъв да забравя лесно обидите. Когато чу, че Бърт Гари е почнал, той съвсем преднамерено бе минал покрай колибата, където се помещаваха Симънс и Дювал. Дювал бе повел атаката срещу Гап, и Симънс бе останал сам.