Стрелците от гористите равнини

Клей се обля с вода до кръста и се среса. След като се облече, той грижливо изчетка ботушите си, после провери револверите си. Преметна коланите през бедрата си и пъхна револверите в кобурите им.

Изпита някаква странна неохота да напусне стаята си и това го озадачи. Накрая отвори вратата и пристъпи в коридора. Внимателен както винаги, той спря и огледа внимателно в двете посоки. Вратите на другите стаи бяха затворени. Не се забелязваше никакво движение.

На площадката на стълбището се поколеба и се обърна, хвърляйки още един поглед зад себе си. После слезе с небрежен вид, но очите му бяха нащрек. Джад Девит беше все още в града, а той беше опасен човек, дори и без наемните си работници.

Нямаше и следа от Мортън Швабе. Завръщането на Тибот и мигновено разпространената вест, че Бел е спечелил правото на паша щеше вероятно да откаже Швабе от каквото и да било действие. В паметта му обаче изплува предупреждението на Кестърсън, че Швабе усилено купувал муниции, и той реши да не рискува излишно.

Ед Милър вдигна глава над неизменната си счетоводна книга.

— Успа се — изрече му той ухилено. — Тя е вече тук.

Клей мина покрай рецепцията и влезе в трапезарията. Съдията Райли говореше нещо със Сам Тинкър. Кестърсън седеше близо до тях, сам. Не се виждаха нито Джад Девит, нито Нобъл Уилър. Колийн седеше на масата сама и след като повдигна учтиво шапка, Клей седна срещу нея.

Тази сутрин тя беше бледа и очите й изглеждаха неестествено големи.

— Рано си станала — каза той.

— Не можах да спя… и после тези гърмежи.

— Това беше Дребосъка.

— Знам. Татко ходи да види какво е станало.

Двамата замълчаха, изчаквайки сервитьорката да почисти съдовете останали след съдията Райли и да донесе кафе за Клей.

— Приключи ли вече всичко?

Той поклати глава.

— Знаеш добре, че не е. Краят ще дойде тогава, когато Джад си замине от града ни.

— А ако аз отида да говоря с него?

— Не отивай. Нищо не може да го накара да си тръгне освен ако сам не стигне до това решение. Но повечето от хората му са се разбягали.

Той опита кафето си.

— Имаш ли нещо против да запуша?

— Моля те. — Тя внезапно вдигна глава. — Клей, защо не се върнеш на фермата си? Той едва ли ще остане за дълго, а ако и ти си в града, това може да доведе до големи неприятности.

— Не мога да бягам от битката.

Баща й беше разказал за това. Мъжка гордост… но имаше и още нещо. Мъжът трябваше да има уважението на обществото, а в тия области, където умението да воюваш и смелостта бяха сред най-уважаваните човешки качества, той не можеше да напусне току-така.

Прекалено дълго бяха живели тези хора с оръжието денонощно под ръка. Тези мъже и жени бяха прекосявали равнини, бяха воювали с индианци и престъпници, и бяха строили домове там, където за това се изискваше наистина голям кураж; готовността за битка беше все още обществена добродетел от пръв порядък. Градчето още не беше укротено.