Стрелците от гористите равнини
- Автор: Ламур Луис
- Язык: болгарский
- Год: Издание: «Универс»
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Стрелците от гористите равнини». Краткое содержание книги:
Пред перспективата да се озоват на бойната пътека с десет свирепи каубои насреща, най-добре беше да си свършват работата колкото може по-бързо, да си прибират възнаграждението и да си обират крушите от града.
Клей Бел се бе забавил точно толкова, колкото да нахлузи ботушите си и да закопчее колана с револверите си. Искаше да разговаря с Тибот, но нямаше и секунда за губене, защото дървосекачите са канеха да атакуват фермата му. Той слезе по задната стълба, пресече корала и възседна коня си.
Огънят още не беше угаснал когато потегли за Пайъти. Във въздуха се носеше прах, вдигнат от преминаването на фургоните.
Едва когато стигна до подножието на планината Пайъти, той се сети, че не питал Тибот какво е станало в Уошингтън! Сега вече беше прекалено късно; работата можеше да потърпи още малко. Той пое пътя по склона и когато се добра до върха, от огъня вече бяха останали само купчина пепел и няколко недогорели главни.
Пое надолу към по тясната пътека към фермата и едва конят му бе направил няколко крачки по нея когато до слуха достигна звукът от изстрел на пушка.
Глава 15
Ханк Рууни не беше глупав мъж. Скоро след като Дребосъка и Бил се бяха измъкнали, необичайна тишина заля околността. ВНимателната обиколка на сградите и проверката на седлата го убеди, двамата ездачи бяха отпътували. Не беше необходимо човек да притежава богато въображение, за да се сети накъде са поели.
Доколкото му беше известно, още нямаше опасност от непосредствена атака, но ако Девит усетеше, че той е сам, можеше да подбуди дърварите си да атакуват.
Ханк беше преживял прекалено много войни, за да оставя нещо недоизяснено. Каубоите се бяха подготвили отдавна за такъв развой на нещата, но въпреки това той пак преброи амунициите и направи проверка на всички налични оръжия. Уинчестърът на Гари беше в склада. Ханк го отнесе в къщата и го зареди.
Той имаше два Шарпа 50 калибър за лов на бизони, един Спенсър 56 калибър, и една двуцевка.
Отново се взря напрегнато към Гап. Всичко беше пусто и спокойно. Той хвърли още сено на конете. Фермата изведнъж го обгърна с пустотата си. Нощта падаше бързо в това тясно пространство между скалите и здрачът погълна сградите, докато околните хълмове все още бяха облени със светлина.
От много време насам всички обитатели на фермата се бяха научили какво предлага откритото пространство на Гап. Денем последните двеста ярда бяха практически без прикритие, но нощем нещата ставаха други.
Който зави нейде към луната. Ветрец прошумоля в листата на дърветата, и Ханк Рууни отиде до верандата на къщата и седна, втренчен в хълмовете.
Поне едно от момчетата трябваше да остане. Но това не го тревожеше особено. Дори и онези оттатък да атакуваха, той дълго време можеше спокойно да отразява набезите им. Разполагаше с добро укритие и отлична позиция… но скоро здрачът щеше да погълне всичко.
Нощта падна и навсякъде всичко замря. Над покритите от мрак скали на Гап небето изглеждаше светло, и звезди надвиснаха като фенери над котловината.
Вятър духни из прохода и разпръсна нападалите по утъпканата земя листа. Той излезе отвън и отиде до коралите. Конете изглеждаха спокойни и дружелюбни. Върна се обратно. Беше още рано, но може би щеше да откачи половин час дрямка.
Протегна се върху един чувал и се загледа в здрача. Всичко беше неестествено замряло, но той беше уморен…
Изведнъж се сепна рязко и в миг се разбуди. Нямаше представа колко време бе задрямал, но вече напълно разсънен; далечен звук достигна слуха му. Фургон се търкаляше върху камъни. В чистият и студен нощен въздух на пустинята звукът достигна до него усилен от скалите на прохода.
Той излезе до портата с уинчестъра на Гари. Застана до каменния ъгъл и се втренчи в мрака.
След малко дочу тих, но отчетлив шум. За човек, воювал с апахите и киовите, тия хора бяха ужасно шумни. Той се заслуша, мислено определяйки отдалечеността и броя им.
Той пристъпи зад ъгъла на каменната сграда и запали пура. Пое дълбоко дима, и после я остави внимателно на перваза на прозореца да му е под ръка.
Беше сам, но не се тревожеше. И по-рано му се случвало да воюва, и то в далеч по-лоши позиции. Като онзи път, когато двамата с Ред Дженкинс бяха отблъсквали атака на команчи от една пресъхнала локва, където се бяха въргаляли бизони. Или пък когато трима каубои от фермата на стария Гуднайт се бяха озовали на бойната пътека на киовите. Той се захили при спомена. Щеше да бъде както в доброто старо време.