Конниците на Апокалипсиса
- Автор: Кейс Джон
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Цанчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Конниците на Апокалипсиса». Краткое содержание книги:
Репортерът от „Вашингтон Поуст“ Франк Дейли попада на гореща тема. Но планът му да се присъедини към групата учени в историческата им мисия е осуетен от ужасна буря, която го забавя. Като посреща кораба при връщането му в норвежкото пристанище, той разбира, че нещо не е наред… По лицата на екипажа личи, че са обхванати от страх. Всички мълчат. Някой се старае да накара Дейли да престане да разпитва какво се е случило… Но ако около фактите е издигната стена, Дейли ще я събори. Упорит и съобразителен, той знае как да получи отговорите, които никой не иска да му даде. Колкото повече неща открива, толкова по-опасен става залогът…
Спогледаха се.
След няколко секунди тя се засмя и каза:
— Вижте! — И посочи едно неясно петно в дясната част на снимката.
— Какво е това?
Тя посочи с дългия и добре поддържан нокът на показалеца си едно овално петно, което на него му приличаше по-скоро на дефект в хартията, и каза:
— Бяла мечка.
Даде му лупа и му каза да погледне. Беше права. Беше мечка. Той обаче се интересуваше повече от самия Копървик — купчината сгради, църквата и хеликоптера. През лупата можеше да види, че хеликоптерът стои в мъгла от сняг, вдигната от роторите. Снимката, изглежда, бе направена точно преди да излети.
Той погледна селището и успя да открие между другите сгради сянката на малка черквичка, с леко наклонена, но все пак характерна камбанария. Близо до нея имаше няколко черни точки. Ани, предположи той, Киклайтър и момчетата от НОАА.
Бяха се събрали в малка групичка близо до едно по-тъмно място, където снежната покривка бе нарушена. Когато очите му се приспособиха към този изглед от птичи поглед, Франк си даде сметка, че това е гробището. Можеше да различи дори и под снега каменната стена, която го заобикаляше, както и квадратната му форма. С помощта на лупата успя да разгледа подредените петънца, които бе трябвало да са надгробни плочи, и близо до тях едно тъмно място, което изглеждаше като петно върху снимката. Там имаше сандъци, или дървени трупи, или…
Ковчези. Купчина ковчези.
Намръщи се. Беше точно това, което очакваше да види, и все пак… В тази картинка имаше нещо, което го човъркаше. Той потропа с пръсти по масата и продължи още няколко минути да гледа сателитната снимка, премествайки лупата на едно или друго място, за да види нещата по-подробно, но не успя да получи повече информация. Погледна лентата в горния й край, отбелязващ датата, и отново поклати глава. Бе избрал деня като върна назад дните от пристигането на „Рекс“ в Хамерфест.
Пътуването траеше три дни, така че… Изглежда, експедицията бе изпреварила графика си. Очевидно ексхумацията не бе продължила толкова дълго, колкото бяха очаквали. Очевидно това бе техният последен ден на Еджеоя. Би трябвало да е, за да стигнат в Хамерфест, когато ги видя. И още нещо — на обекта нямаше работни палатки, така че те трябваше да са върнати на „Рекс“ преди снимката да бъде направена. Както и другото оборудване, понеже и от него нямаше следа.
Огледа пак хеликоптера и се опита да намери контейнерите за пренасяне на труповете, но целият район около машината бе замъглен от снежинки. Освен това екипажът нямаше най-напред да си прибере оборудването, а след това да се връща за контейнерите с трупове. Те щяха да бъдат първите неща, които трябваше да бъдат занесени във фризера на кораба.
Вдигна тежестите от ъглите на снимката и изчака, докато тя се свие в цилиндър. Служителката я нави още по-стегнато и я пъхна в една картонена торба с емблемата на „Паноптикон“. Затвори тръбата с пластмасова запушалка и написа сметка за 289,46 долара.
По средата на пътя изведнъж му просветна и малко преди да стигне до Чейн Бридж Роуд, си каза: „Чакай!“ и натисна спирачките. Колата зад него изскърца, но Франк вече правеше обратен завои към Херндън.
— Искам го пак — каза на служителката.
— Извинете?
— Същите координати, само че месец по-рано. 28 февруари, или някъде там…
Тя го погледна, сви рамене и започна да чука по клавиатурата.
Половин час по-късно той вече гледаше втората снимка, която беше точно като първата, но без хеликоптера, Ани и, приятелите й.
Насочи лупата към гробището. Тъмните хълмчета бяха там, както и купчината ковчези. Погледна ивицата, показваща датата, само за да провери отново и да е сигурен, че не е бил разбран погрешно. Там обаче пишеше: 11.47, 28.02.1998 г. — време, в което Ани и Киклайтър бяха били все още в Съединените щати. И все пак труповете вече бяха изчезнали, а ковчезите бяха натрупани на купчина.
Точно осъзнаването на тази вероятност го бе накарало да се върне. Преди това се опитваше да си обясни нещата по друг начин. Да се върнат толкова бързо в Хамерфест? Добре де, нещата може да бяха вървели прекалено гладко.
Това, което го впечатли обаче, бяха ковчезите. Натрупани по този начин — на купчина в снега. Ани му бе обяснила какви усилия са й коствали разрешенията за ексхумациите. Най-напред трябвало да идентифицира миньорите, да намери семействата им, да се свърже с тях и да получи разрешение да изкопаят родствениците им. След това да получи съгласие от лютеранската църква, че разкопаването на гробището е в интерес на обществото. И че след като НЗИ си свърши работата, останките на миньорите трябва отново да бъдат погребани.