Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
Старицата вдигна глава и момичето бързо насочи поглед към ъгъла на стаята, където на кука висеше мрежа с три-четири странни бели плода. Сетне, когато възрастната жена се премести и огромната й сянка затанцува надалеч от тази част на стената, Сюзан видя, че това съвсем не са плодове, а черепи. Повдигна й се.
— Трябва да разпаля огъня, госпожичке. Отиди зад къщата и донеси малко дърва. Големи и дебели. И недей да хленчиш, докато ги мъкнеш. Ти си едричка и яка.
Сюзан, която не хленчеше, щом й възложеха работа, не каза нищо… макар че й мина през ума да попита Рия дали изпраща за дърва всеки, който й донесе злато. Всъщност нямаше нищо против. Въздухът навън щеше да й се стори като вино след вонята в къщурката.
Беше почти стигнала до вратата, когато кракът й се удари в нещо топло и меко. Котаракът измяука. Тя се спъна и едва не падна. Старицата издаде някакви задъхани, задавени звуци, които явно бяха смях.
— Внимавай, госпожичке. Котаракът е лукав, нали? И спъва. Хи, хи!
И пак избухна в смях.
Мъсти погледна Сюзан, сви уши и изсъска. Сивозелените му очи бяха огромни. А девойката, без да съзнава какво прави, също изсъска. Както изражението му на презрение, така и изненадата на Мъсти бяха човешки. Обърна се и избяга в спалнята, размахвайки разполовената си опашка. Сюзан имаше чувството, че е там от хиляда години и сигурно ще минат още толкова, преди да си тръгне за вкъщи.
4
Въздухът навън беше приятен, както се бе надявала, за миг тя застана на верандата, вдишвайки и опитвайки се да прочисти белите дробове и мислите си.
После заобиколи къщурката… но там нямаше дърва, а само малък прозорец, почти закрит от някакво твърдо и грозно увивно растение. Прозорчето беше в задната част на колибата и сигурно гледаше към спалнята на старицата.
„Не поглеждай там. Онова, което е под леглото, не е твоя работа, и ако тя те хване…“
Въпреки това Сюзан се приближи и надникна.
Рия бе коленичила, държеше платнената торбичка между зъбите си и бъркаше под леглото.
Извади някакво сандъче и махна капака, който вече беше открехнат. Лицето й се озари от нежна розова светлина и Сюзан затаи дъх. За миг видя лицето на младо момиче, но изпълнено с жестокост. Лице на капризно дете, твърдо решено да научи всички лоши неща на този свят поради всички погрешни причини. Може би такова е било лицето на вещицата на млади години. Светлината изглежда идваше от стъклено кълбо.
Старицата се вторачи в него. Очите й бяха широко отворени. Устните й се движеха, сякаш говореше или дори пееше, а торбичката, която Сюзан бе донесла от града, се поклащаше насам-натам. После с огромно усилие на волята вещицата затвори сандъчето и розовото сияние изчезна. Сюзан изпита облекчение. В тази работа имаше нещо, което не й харесваше.
Вещицата сложи длан на сребърната ключалка в средата на капака и от пръстите й за миг проблесна алена светлина. После остави сандъчето под леглото и прокара ръце по пръстения под. Макар че го докосна само с длани, на пода се появиха линии, сякаш бе използвала молив. Сетне потъмняха и се превърнаха в бразди.
„Дървата, Сюзан! Занеси ги, преди да е осъзнала колко си се забавила! Направи го, в името на баща си!“
Девойката запретна полата си чак до кръста — не искаше вещицата да види мръсотия или листа по дрехите й, нито да отговаря на въпроси как се е изцапала — наведе се и изпълзя под прозореца. Белите й памучни гащи проблеснаха на лунната светлина. Изправи се и безшумно забърза към далечния край на къщурката. Там, под старо и плесенясало парче кожа, намери дървата. Взе пет-шест големи цепеници и тръгна към предната част на къщата.
Старицата се бе върнала в стаята и намръщена гледаше огнището, където сега имаше само тлееща жарава. От платнената торбичка нямаше и следа.
— Много се забави, госпожичке — каза, без да откъсва очи от огнището, сякаш Сюзан не я интересуваше… но единият й крак потропваше под мръсната рокля, а веждите бяха свъсени.
Момичето прекоси помещението, надничайки над дървата, за да гледа къде стъпва. Нямаше да се изненада, ако котаракът я дебнеше с надеждата-да я спъне.
— Видях паяк — рече тя. — Тръснах престилката си, за да го прогоня. Не обичам да ги гледам.
— Скоро ще видиш нещо, което съвсем няма да ти хареса — ухили се Рия с особената си крива усмивка. — Ще излезе изпод нощницата на стария Торин. Твърдо като пръчка и червено като невен. Хи, хи! Чакай малко. О, богове, донесла си толкова много дърва, сякаш ще палим празничен огън.
Взе две големи цепеници и равнодушно ги хвърли върху въглените. Нагоре в тъмния и леко бучащ комин спираловидно се извиха искри от жаравата. „Ето, разпиля онова, което бе останало от огъня ти, глупаво старо същество, и сега ще трябва да го запалиш отново“ — помисли Сюзан. После Рия бръкна в огнището, каза нещо с гърлен глас и пъновете пламнаха.