Магьосникът

Сърцето на Сюзан се сви. Беше дошла тук с една-единствена цел — колкото е възможно по-бързо да свърши работата, някакъв ритуал, който явно щеше да бъде болезнен и срамен. Защо нещата се влошиха толкова бързо? Или винаги беше така с вещиците?

— Започнахме зле, госпожо… Не може ли да поправим случилото се? — неочаквано попита тя и протегна ръка.

Вещицата се стъписа, но също подаде ръка. Връхчетата на съсухрените й пръсти докоснаха пръстите на шестнадесетгодишната девойка. Младото лице беше гладко и чисто, а дългите коси — сплетени на плитка, падаща на гърба. Сюзан трябваше да положи истински усилия да не направи гримаса при допира, колкото и да беше кратък. Пръстите на старицата бяха ледени като на труп, но девойката бе докосвала студени пръсти и преди. „Студени ръце, горещо сърце“, както понякога казваше леля й Кордилия. Всъщност неприятна беше самата им структура, ледената плът, гьбеста и увиснала около костите, сякаш жената, на която принадлежеше, бе удавница.

— Не, няма да започваме отначало — каза Рия. — По-добре да продължим. Имаш влиятелен приятел в лицето на кмета и не искам той да ми става враг.

„Поне е откровена“ — помисли Сюзан, сетне се подигра на себе си. Тази жена би била откровена, само когато абсолютно й се наложеше. Ако зависеше от нея, щеше да излъже за всичко — за времето, реколтата и за полета на птиците по време на жетва.

— Дойде по-рано, отколкото те очаквах, и това ме ядоса. Донесе ли ми нещо, госпожичке? Сигурна съм, че го носиш.

Очите й блеснаха още веднъж, този път не от гняв.

Сюзан бръкна в джоба на престилката си (колко глупаво беше да носи престилка за мисията си на това затънтено място, но такъв беше обичаят). Там, завързана за връв, за да не я изгуби, висеше платнена торбичка. Момичето развърза връвта и извади торбичката. Сложи я в протегнатата към нея ръка. Дланта беше толкова съсухрена, че линиите едва се забелязваха. Сюзан внимаваше да не докосне отново Рия… макар че старицата щеше да докосне нея, при това скоро.

— Шумът на вятъра ли те кара да трепериш? — попита вещицата, въпреки че мислите й бяха съсредоточени върху торбичката, а пръстите й припряно дърпаха възела.

— Да.

— Така и трябва да бъде. „Във вятъра чуваш гласовете на мъртвите и когато викат така, е защото молят за прошка.“

Възелът се разплете. Магьосницата отвори торбичката и изсипа на дланта си две златни монети. Бяха грапави и груби — никой не бе правил такива монети поколения наред, но бяха тежки, а орлите, гравирани на тях, имаха определена власт. Рия захапа едната с няколкото си отвратителни зъба, сетне огледа леките вдлъбнатини в златото. Взира се в монетите в продължение на няколко секунди, после ги стисна в шепата си.

Докато вниманието на вещицата бе насочено към монетите, Сюзан случайно погледна през отворената врата, където предположи, че е спалнята на старицата. И там видя нещо странно и обезпокоително — светлина под леглото. Розово, пулсиращо сияние. Изглежда идваше от някакво сандъче, макар че не можеше да се…