Бялата ръкавица

Когато кавалерът влезе, в стаята нямаше никой. Оставил лампата върху масата, индианецът беше излязъл отново и сега бе застанал на площадката пред главния вход — мълчалив и неподвижен като статуя също както при завръщането на господаря му.

— Така-а — промълви кавалерът, след като седна пред масата и отново прегледа писмото. — Скарт е изпратен тук да събира войници. С каква цел? Сигурно не за нова кампания срещу шотландците? Струва ми се, че негово величество не иска да се бие повече с тоя враг. Друг враг може би скоро ще привлече вниманието му — друг, по-близо до него. Може би той става подозрителен и затова дава тия нареждания до капитана на кирасирите. Е, нека той ги изпълни, ако може. Колкото до набиране на войници, аз мисля, че свърших тази работа преди него. В това графство той няма да прибави много нови редици към взвода си — ако, разбира се, може да се вярва на обещанията на селяните. Преследването на Хемпдън и неговата популярност спечелиха Бъкингамшайър за каузата на правдата — дребните земевладелци до един са на нейна страна, а що се отнася до селяните — тях пък ги насочих в правилния път. Благородниците идват при нас един след друг. Днешният ден беше решаващ за сър Мармадюк Уейд — превърна го от пасивен наблюдател в активен съучастник или конспиратор, ако тази дума звучи по-добре! Ах! Сър Мармадюк! Отсега нататък ще ви обичам почти толкова, колкото обичам и вашата дъщеря. Не, не, не. Това е любов, която с нищо не може да се сравни. За нея съм готов да пожертвувам всичко на света — да, дори и делото! Никой не ме чува; говоря на собственото си сърце. Него не мога да измамя. Аз мога да скрия любовта си от хората, но от себе си не мога, не, нито пък от нея. Но тя сигурно вече е разбрала! Трябва да е прочела в лицето ми, в действията ми. Не минава час, без да помисля аз нея — минута не минава дори. И в съня си виждам образа и — така ясно, като че ли е тук, — този прекрасен женски образ, с корона от червени рози и искрящо злато! Възможно ли е това да е илюзия? Може ли всичко да е било случайност? Случайни ли бяха тези срещи — само аз ли ги желаех? И последната, най-скъпа от всички срещи — когато на земята падна снежнобелият спомен, който с гордост нося на шапката си, — кажете ми, вие духове на любовта, кажете ми, че не съм жертва на въображението си, защото това ще бъде съдбоносно за моето щастие! Аз я видях, говорих с нея, по не посмях да я попитам. Макар че се стремя към истината, не посмях да я попитам. Страхувах се от отговора, както строящият въздушни кули се страхува от бурята, която в миг ще ги разруши. О, господи! Чувствувам, че ако тази последна любов в моя живот се разруши, аз ще загина под развалините й.