Бялата ръкавица

Върху главата на младия мъж имаше нещо като тюрбан, а краката му бяха стегнати в гамаши от материя, подобна на материята на туниката; обут беше в мокасини от еленова кожа. Беше препасан с пъстър везан колан; в него бе затъкнат къс нож, който стоеше диагонално на сърцето.

До момента, в който конникът спря пред входа, този човек не беше нито проговорил, нито помръднал дори и пръст, и тъй както луната осветяваше тъмното му лице, всеки външен човек би го взел за бронзова статуя — площадката пред вратата изглеждаше като пиедестал, а арката — ниша, в която статуята беше поставена. Едва когато конникът спря коня си, статуята благоволи да слезе от нишата.

Тогава, промъквайки се напред дебнешком като котка, индианецът — този безмълвен човек беше индианец — хвана юздата и зачака господаря си да слезе.

— Поразходи Хюбърт пет минути — каза Холтспър, като скочи от седлото. — Тази разрушена конюшня е твърде влажна за него след дългия път. Разтрий го и го нахрани добре.

Бакъреноцветният прислужник не отговори на това нареждане, макар че то бе дадено на родния му език.

Само едно слабо кимване с глава показа, че е разбрал и ще го изпълни.

Господарят му, сякаш не очакваше друг отговор, тръгна към вратата.

— Търси ли ме някой, Ориол? — попита той, като се спря на стълбите.

Ориол вдигна лявата си ръка хоризонтално и посочи към отворената врата.

— Има ли някой вътре?

На въпроса бе отговорено с утвърдително кимване.

— Само един или повече?

Индианецът вдигна ръка, на която всички пръста бяха свити освен един.

— Само един? Пеш ли пристигна, или на кон? — Ориол отговори, като разтвори показалеца и средния пръст на дясната си ръка и ги постави върху показалеца на лявата.

— Конник! — каза кавалерът, обяснявайки знака. — Късно е за посетител, а и аз не очаквам никого тази вечер. Непознат ли е Ориол?

Индианецът потвърди, като разпери пръсти и ги постави така, че закри и двете си очи.

— Личеше ли дали идва отдалеч?

Индианецът отговори на този въпрос пак с жестове — той протегна напред дясната си ръка с вдигнат отвесно показалец, а после бавно я придвижи към тялото.

Конникът идеше отдалеч — факт, който индианецът беше разбрал от състоянието на коня му.

— Щом настаниш Хюбърт, покани чужденеца във всекидневната. Побързай, той може би няма да се бави.

Ориол поведе коня и двамата изчезнаха от погледа така тихо, като че бяха видения от някакъв мираж.

— Дано да е някой от Лондон — си каза кавалерът, влизайки в къщата. — Трябва ми пратеник за столицата, а не мога да се лиша нито от Денси, нито от Уолфорд. Навярно там са знаели за идването на Скарт от по-рано, но присъединяването на сър Мармадюк към нашето дело ще бъде новина, и то добра новина, и за Пим, и за Хемпдън.