Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]

Мястото за срещата им беше сред жълтите върби, при завоя на Амиа под ковачницата. Когато Роза дойде, Диамант й каза:

— Иска да отида да се уча при майстор Бучиниш! Какво да правя сега?

— Да се учиш при чародея?

— Той смята, че имам огромен талант. За магьосничество.

— Кой?

— Татко. Видял е някои от нещата, които правехме. Но казва, че според Бучиниш трябва да отида да уча, защото иначе може да стане опасно. Ох. — И Диамант заблъска главата си с ръце.

— Но ти наистина имаш талант.

Той простена и продължи да удря главата си с юмруци. Седеше върху пръстта на старото им място за игра, едно затулено сред върбите кътче, където можеха да слушат ромона на потока през камъните и кънтенето от ковачницата малко по-нагоре. Момичето седеше срещу него.

— Виж само всичките неща, които можеш да правиш. Нямаше да ги можеш, ако нямаше дарба.

— Малка дарба — смотолеви Диамант. — Само за фокуси.

— Откъде знаеш?

Роза беше мургава, с бухнала като облак къдрава коса, тънки устни и напрегнато, сериозно лице. Краката и ръцете й бяха голи и мръсни, полата и елекът й — опърпани. Оцапаните пръсти на краката и ръцете й бяха тънки и нежни, а под дрипавото й елече проблясваше наниз от аметисти. Майка й, Рошла, припечелваше добре от знахарство, наместване на изметнати кокали и бабуване, от продажба на магии за намиране, любовни билета и отвари за приспиване. Можеше да си позволи да облече и себе си, както и дъщеря си в нови дрехи, да й купи обувки, та да ходи чиста, но просто не й хрумваше да го направи. Нито пък домашното шетане и готвене я интересуваше много. Двете с Роза преживяваха главно с варени пилета и пържени яйца, защото й плащаха главно с птици. Дворът на двустайната им къщичка гъмжеше от котки и кокошки. Падаше си по котки, жаби и накити. Герданчето от аметист й беше платата заради лекото раждане на сина на главния дървар на Златния. Самата Рошла ходеше отрупана с гердани и гривни, които тракаха и дрънкаха, докато припряно редеше някое заклинание. По някой път носеше коте на рамото си. Не беше грижовна майка. Веднъж, когато беше на седем години, Роза я беше попитала сърдито:

— Защо си ме родила, като не си ме искала?

— Как да изкарвам бебетата на хората, ако не съм имала?

— Значи съм просто упражнение — изсумтя Роза.

— Всичко е упражнение — отвърна й Рошла.

Иначе не беше злонравна жена. Рядко се сещаше да направи нещо за щерка си, но никога не я биеше, никога не я гълчеше и й даваше всичко, което поиска — ядене, една голяма крастава жаба, само нейна, гердана от аметист, уроци по вещерство. Щеше и нови дрехи да й вземе, ако Роза я беше помолила, но тя така и не я помоли. Роза беше започнала да се грижи за себе си от много малка; и това бе една от причините Диамант да я обикне. С нея той знаеше какво е свободата. Без нея можеше да си я спечели само когато слушаше, пееше и свиреше.