Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Серия: Землемория #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]». Краткое содержание книги:
— Разбира се — отвърна Златния, доволен от предпазливостта на сина си. Беше мислил, че Диамант ще скочи, като чуе предложението, което навярно щеше да е естествено, но болезнено за бащата, бухала, който — може би — бе отгледал в гнездото си орел.
Защото Златния гледаше на магическото изкуство с искрено смирение, като на нещо много високо над него — не просто игра, като музиката или разказването на предания, а като на практическа работа с огромен потенциал, с която неговата търговия не можеше да се сравни. И той освен това, въпреки че сам не би се изразил по този начин, се боеше от магьосниците. Леко презрително се отнасяше към заклинателите с техните шмекерии, фокуси и ала-бала, но от магьосниците се боеше.
— Мама знае ли? — попита Диамант.
— Ще научи, като му дойде времето. Тя не бива да се меси в твоето решение, Диамант. Жените нищо не разбират от тези неща и нямат нищо общо с тях. Ти трябва да направиш своя избор сам, като мъж. Разбираш ли ме?
Златния беше искрен — виждаше във всичко това възможност най-сетне да отбие момчето от майка му. Тя като жена щеше да се вкопчи в него, но той като мъж трябваше да се научи сам да се справя с живота си. А Диамант закима твърдо и това удовлетвори бащата, макар да изглеждаше малко умислен.
— Майстор Бучиниш е казал, че аз… казал е, че смята, че аз съм имал… че може би имам дарба, талант за…
Златния го увери, че магьосникът наистина го е казал, макар че, разбира се, тепърва щяло да се разбере що за дарба е. Скромността на момчето го успокои много. Полусъзнателно се беше боял, че Диамант ще тържествува, че тутакси ще прояви силата си — онова тайнствено, опасно, непредвидимо могъщество, пред което цялото богатство и достойнство на Златния щяха да са безсилни.
— Благодаря ти, татко.
Златния го прегърна и го остави, напълно доволен.
Мястото за срещата им беше сред жълтите върби, при завоя на Амиа под ковачницата. Когато Роза дойде, Диамант й каза:
— Иска да отида да се уча при майстор Бучиниш! Какво да правя сега?
— Да се учиш при чародея?
— Той смята, че имам огромен талант. За магьосничество.
— Кой?
— Татко. Видял е някои от нещата, които правехме. Но казва, че според Бучиниш трябва да отида да уча, защото иначе може да стане опасно. Ох. — И Диамант заблъска главата си с ръце.
— Но ти наистина имаш талант.
Той простена и продължи да удря главата си с юмруци. Седеше върху пръстта на старото им място за игра, едно затулено сред върбите кътче, където можеха да слушат ромона на потока през камъните и кънтенето от ковачницата малко по-нагоре. Момичето седеше срещу него.
— Виж само всичките неща, които можеш да правиш. Нямаше да ги можеш, ако нямаше дарба.
— Малка дарба — смотолеви Диамант. — Само за фокуси.
— Откъде знаеш?
Роза беше мургава, с бухнала като облак къдрава коса, тънки устни и напрегнато, сериозно лице. Краката и ръцете й бяха голи и мръсни, полата и елекът й — опърпани. Оцапаните пръсти на краката и ръцете й бяха тънки и нежни, а под дрипавото й елече проблясваше наниз от аметисти. Майка й, Рошла, припечелваше добре от знахарство, наместване на изметнати кокали и бабуване, от продажба на магии за намиране, любовни билета и отвари за приспиване. Можеше да си позволи да облече и себе си, както и дъщеря си в нови дрехи, да й купи обувки, та да ходи чиста, но просто не й хрумваше да го направи. Нито пък домашното шетане и готвене я интересуваше много. Двете с Роза преживяваха главно с варени пилета и пържени яйца, защото й плащаха главно с птици. Дворът на двустайната им къщичка гъмжеше от котки и кокошки. Падаше си по котки, жаби и накити. Герданчето от аметист й беше платата заради лекото раждане на сина на главния дървар на Златния. Самата Рошла ходеше отрупана с гердани и гривни, които тракаха и дрънкаха, докато припряно редеше някое заклинание. По някой път носеше коте на рамото си. Не беше грижовна майка. Веднъж, когато беше на седем години, Роза я беше попитала сърдито:
— Защо си ме родила, като не си ме искала?
— Как да изкарвам бебетата на хората, ако не съм имала?
— Значи съм просто упражнение — изсумтя Роза.
— Всичко е упражнение — отвърна й Рошла.
Иначе не беше злонравна жена. Рядко се сещаше да направи нещо за щерка си, но никога не я биеше, никога не я гълчеше и й даваше всичко, което поиска — ядене, една голяма крастава жаба, само нейна, гердана от аметист, уроци по вещерство. Щеше и нови дрехи да й вземе, ако Роза я беше помолила, но тя така и не я помоли. Роза беше започнала да се грижи за себе си от много малка; и това бе една от причините Диамант да я обикне. С нея той знаеше какво е свободата. Без нея можеше да си я спечели само когато слушаше, пееше и свиреше.