Убийците на Сет
- Автор: Догерти Пол
- Серия: the egyptian mysteries #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Бояджиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийците на Сет». Краткое содержание книги:
Това е само част от динамичния сюжет на „Убийците на Сет“ — четвъртата книга от поредицата „Египетски загадки“ на британеца Пол Дохърти. В нея е възкресен един от най-интересните периоди от хилядолетната история на Древен Египет — зората на Новото царство, когато на трона на фараона се възкачва жена. Първите три книги — „Маската на Ра“, „Храмът на Хор“ и „Жертвите на Анубис“, се радват на голям интерес и широка читателска популярност.
В „Убийците на Сет“ постоянният герой — съдията Амеротке, съвместява ролите на детектив, законодател и екзекутор. Четвъртото му приключение е изпълнено с най-много трупове, а разследването е поставено на сериозно изпитание сред пустинните пясъци. Досущ като класиката на историческото криминале — „Китайски загадки“ на Робърт ван Хюлик, „Египетски загадки“ на Дохърти предлагат заплетена интрига, добре балансирана с конкретни познавателни елементи из историята, литературата и бита на тази вълнуваща древна цивилизация.
— Прекъснаха приказката ми. Исках да ти кажа какво сънувах — поясни Пренхое. Шуфой затвори очи: писарят непрестанно му досаждаше със сънищата си. — Та намирах се досами Нил и покрай мен се точеше тълпа земеделски работници. Те вдигаха кълбета от прах и от прахта излезе една хубава хесетка и ми даде знак. Без да се усетя, се озовахме в малък оазис насред Червените земи. Легнахме на сянка в меката трева, но когато я привлякох до себе си, тя се превърна в скорпион. Шуфой, какво мислиш, че казва сънят ми?
— Да не ядеш сирене преди лягане — измърмори дребосъкът и дръпна спътника си за ръкава. — Трябва да се прибираме! Вече е към четири, нали? — стигнаха до дома на Амеротке. Шуфой нададе ухо, докато двамата сваляха сандалите си, за да умият краката и ръцете си. Момчетата плуваха в басейна с майка си. Джуджето предупреди спътника си, че скоро трябва да пристигне посетител. После двамата минаха по дълъг хладен коридор, който водеше към личната стая на Амеротке в задната част на къщата. Вратата бе отключена. Шуфой я отвори и дръпна вътре Пренхое.
— Редно ли е да бъдем тук? — попита писарят с широко отворени очи. Това бе едно от местата, които Амеротке смяташе за своя светая светих. Шуфой отиде до големия прозорец с изглед към зеленчуковата градина и отвори капаците. Пренхое плашливо приседна върху една от възглавниците и попита: — Какво ще правим тук?
— Вече ти казах: чакаме посетител.
Пренхое вдигна очи:
— Мислиш ли, че Нешрата е виновна?
— Не знам — отговори разсеяно Шуфой. — Мнозина са могли да убият Ипумер: човекът, който го е довел от Аварис, някой от приятелите на вдовиците, бащата на Нешрата… Все пак Амеротке е този, който ще отсъди. Какво има?
Лицето на Пренхое бе застинало в силна уплаха: оказа се, че вече не са сами. Някаква фигура бе застанала до прозореца. Шуфой захихика. Фигурата отстъпи встрани и излезе от тъмното.
— Сядай де — разпореди се Шуфой. — Спокойно, приятелю, това е човекът, когото очакваме…
Непознатият беше среден на ръст, слаб и жилав; цялата му глава бе обръсната; имаше продълговато сухо лице с високо издадени скули, хлътнали бузи, тънки и безкръвни устни; блестящите му очи гледаха дръзко. Беше облечен в боядисана ленена риза без ръкави, пусната над кожена пола; на краката си имаше сандали и нещо като гамаши с ширити, подобни на онези, които носеха селяните, за да се пазят от острите треви, режещи прасците. Стоеше изпънат като струна и гледаше внимателно; ръката му бе положена върху дръжката на нож, втъкнат в кожения колан, който опасваше кръста му. Обърна глава и тогава се видя, че едното му ухо липсва. По него нямаше украшения или бижута; само малка кожена кесийка висеше на връв от врата му.
— Шуфой, опасен ли е приятелят ти? — заговори той с глас на внимателен и образован човек.
— Не, не — джуджето потупа Пренхое по гърдите. Писарят омекна и изостави бдителността си. Дребосъкът подкани новодошлия да седне. — Ще пиеш ли малко вино?
Мъжът отказа, като завъртя глава. Възхитеният му поглед обходи стаята, задържайки се върху красивите кожени кутии по писалището на Амеротке, в които се намираха остриетата и другите принадлежности за писане на съдията.
— Господарят ти няма ли да се сърди?
— Не, стига да не пипаш нищо — отговори му Шуфой. — А ти, Пренхое, запознай се с един мой колега.
— Как се казва?
— Никой не знае. Наричаме го Мангуста.
Мангуста премести стола си така, че да е обърнат с лице към Пренхое:
— Кой съм и откъде идвам, не те засяга.
— Наричаме го Мангуста — побърза да се намеси Шуфой, за да предотврати избухването на свада между Пренхое и новодошлия, — защото е ловък и умее да се вмъква и да се измъква така, че никой да не забележи. Стар познайник е на мейджоу — служителите на реда по пазарищата и тържищата. Търсят го, когато трябва да се поразпита за нещо или за някого в номите11 от Делтата до Третия праг. В по-голямата част от времето обаче се крие из Тива. Господарят държи Мангуста винаги да е наблизо, ако има нужда от него за някаква специална поръчка…
11
Административно обособени и фискално задължени земеделски провинции, управлявани от номарси. — Бел.прев.