Градът на мрака
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Градът на мрака». Краткое содержание книги:
Дризт седеше мълчаливо и поглъщаше всяка дума от често повтаряната реч на даровития оратор. Младежът, както и останалите новоприети ученици, беше запленен от въздействащата смяна на интонациите и повдигащите духа викове на учителя. Вече два века Хатч’нет бе Повелител на познанието и разполагаше с повече влияние от почти всички мъже и голяма част от жените в Мензоберанзан. Матроните на управляващите семейства осъзнаваха добре ползата от неговото красноречие.
Така минаваше ден след ден; безкраен поток от омразна реч се сипеше по адрес на неприятеля, който никой от учениците не беше виждал. Но светлите елфи не бяха единствените заклеймени. Много раси намираха своето презряно място в проповедите на учителя — джуджета, гномове, хора, полуръстове, всички обитатели на Повърхността, а и на Подземния мрак — джуджетата-дуергари, с които мрачните елфи често търгуваха и имаха разправии.
Дризт разбра защо не допускаха да се внася оръжие в овалната стая. Когато урокът свърши, младият елф беше свил юмруци от гняв и несъзнателно копнееше да сграбчи дръжката на ятагана. От всекидневните битки между учениците ставаше ясно, че не само той се чувства така. Но това, което винаги помагаше на младежите да се овладеят бяха лъжите на учителя за ужасите на Повърхността и успокояващата връзка между учениците — общата им история, в която скоро щяха да повярват и която им предоставяше достатъчно врагове, за да не се избият помежду си.
Учениците нямаха много време, за да общуват — прекарваха прекалено дълги и изтощителни часове в овалната стая. Споделяха общи спални помещения, но рядко можеха да си починат. Освен уроците на Хатч’нет, имаха и други продължителни задължения — слугуваха на по-възрастните ученици и на учителите, готвеха и почистваха сградата. В края на първата седмица едва мърдаха от изтощение и Дризт усети, че това състояние дори засилва ефекта от уроците на оратора.
Момчето приемаше този начин на живот, без да се оплаква — смяташе го за доста поносим в сравнение с шестте години, в които бе слугувал на майка си и сестрите си. Но през тази първа седмица в Мелей-Магтеър му липсваше едно нещо — тренировките с Повелителя на меча.
Късно една нощ, младежът приседна на края на постелките си, навити на руло, и вдигна ятагана пред искрящите си очи — припомняше си дългите часове, прекарани със Закнафейн и играта с оръжията.
— След два часа имаме урок — напомни му Келноз от другото легло. — По-добре си почини.
— Чувствам как ми се изплъзва от ръцете — тихо отвърна Дризт. — Острието сякаш е по-тежко. Не мога да го държа в равновесие.
— Голямата битка е само след десет цикъла на Нарбондел — каза съквартирантът му. — Там ще се упражняваш колкото си искаш! Не се страхувай, дори остриетата да са се притъпили през дните, прекарани с Повелителя на познанието — скоро ще ги наострим. През следващите девет години няма да изпуснеш от ръцете си това прекрасно оръжие!
Дризт върна обратно ятагана в ножницата и се облегна на свитъка си. Досега беше видял толкова много, че беше започнал да се плаши, а колко още му оставаше — момчето нямаше друг избор, освен да се примири с условията на своето съществуване, с бъдещето си в Мензоберанзан.
На сутринта на петдесетия ден Повелителят на познанието обяви:
— Този етап от вашето обучение приключи.
В залата влезе още един учител — Дайнин, който предвождаше омагьосан железен сандък, пълен с меко подплатени дървени колчета, с всякаква дължина и изработка, наподобяващи оръжията на мрачните елфи.
— Изберете си колчето, което най-много прилича на предпочитаното от вас оръжие — обясни Хатч’нет, докато Дайнин обикаляше стаята.
Той се приближи към Дризт и очите на младежа веднага се спряха на избора му — две леко извити колчета, дълги около три фута и половина. Вторият син на До’Урден ги вдигна и замахна с тях. Тежестта и съотношението им наподобяваха ятаганите, с които бяха привикнали ръцете му.
— За честта на Даермон Н’а’шезбаернон — прошепна Дайнин и отмина.
Дризт отново развъртя изкуствените остриета. Беше време да изпита уменията си, придобити в тренировките със Зак.
Когато младежът успя да откъсне поглед от новите си оръжия, ораторът казваше:
— Трябва да има ред в този клас. Така, предстои ви Голямата битка. Запомнете, победител ще бъде само един от вас.