Градът на мрака

— Ти, знаеш ли нещо за Повърхността? — изръмжа той в лицето на Дризт.

Момчето се отдръпна назад и поклати отрицателно глава.

— Отвратително място — продължи Хатч’нет и се обърна към цялата група. — Всеки ден, когато вълшебният пламък започне да се изкачва по Нарбондел, в небето се издига огромно огнено кълбо, което осветява земята в продължение на часове, а светлината му е много по-силна от ужасните заклинания на върховните жрици на Лот! — учителят беше разперил ръце, гледаше нагоре, а лицето му бе придобило невероятно изражение.

Всички ученици ахнаха от учудване.

— Дори през нощта, когато огненото кълбо се спусне далече зад хоризонта на земята — продължи той и подбираше думите си така, сякаш разказваше страшна приказка, — никой не може да избегне безбройните ужаси на Повърхността. За да напомнят какъв ще бъде следващия ден, разпръснати точици светлина, а понякога и по-малки кълба сребрист огън, обезобразяват свещената тъма на небето. Някога нашият народ е обитавал тези земи — повтори той, а думите му звучаха като вопли, — във времена отдавна отминали, много преди основоположниците на великите домове да се заселят в Мензоберанзан. В онази далечна епоха, нашият народ е крачел редом със светлите елфи!

— Това не е вярно! — изкрещя един от учениците.

Хатч’нет го огледа внимателно. Чудеше се от какво ще спечели повече — ако го накаже за това, че го е прекъснал без разрешение, или ако позволи на цялата група да вземе участие.

— Истина е! — отвърна учителят, беше предпочел втората възможност. — Светлите елфи са били наши приятели. Наричали сме ги родственици! Но поради присъщата ни наивност, не сме могли да знаем, че те са въплъщение на злото и измамата. Не сме предполагали, че един ден могат да се обърнат срещу нас, да ни прогонят от земите ни, да избият децата ни и най-възрастните представители на нашата раса! Без капка милост злите елфи ни преследвали по земите на Повърхността. Молели сме ги за мир, а те ни отвръщали с мечове и смъртоносни стрели — той спря за миг, а устните му се изкривиха в широка зла усмивка. — И тогава сме срещнали богинята!

— Хвала на Лот! — изкрещя някой.

Хатч’нет отново остави безнаказано обаждането, защото знаеше, че тези коментари увличаха учениците му все по-дълбоко в мрежата на неговото красноречие.

— Правилно, трябва да възхваляваме Кралицата на Паяците. Тя е приела осиротялата ни раса и ни е помогнала да надвием враговете си. Тя е повела най-видните матрони на нашата раса към рая на Подземния мрак. Тя — изрева той и вдигна юмрук във въздуха, — ни дава сила и магии, за да отмъстим на неприятелите. Ние сме мрачните елфи! — изкрещя Хатч’нет. — Вие сте мрачните елфи, които никога няма да бъдат потъпкани, владетелите на всичко-, което пожелаете, завоевателите на земите, които искате да обитавате!

— И на Повърхността? — дочу се въпрос.

— Повърхността ли? — учителят избухна в смях. — Кой би искал да се завърне в тези прокълнати земи? Оставете светлите елфи да си ги обитават! Нека изгарят под пламъците на горящото небе! Ние желаем Подземния мрак, където сърцевината на земята пулсира под краката ни, а каменните стени отразяват топлината на световната мощ!