Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)». Краткое содержание книги:
Царят нито му отговорил, нито помръднал. И Гай Попилий Ленас не казал нищо повече и също не помръднал. А тъй като бил римлянин и не се срамувал да показва лицето си, отдалеч се виждала ведрата му усмивка Докато Антиох IV се гушел зад накъдрена изкуствена брада, но дори и тя не можела да скрие гнева му. Времето минавало. Но най-сетне могъщият сирийски цар се обърнал на изток, стъпил извън окръжността и повел войската си обратно към Сирия.
По пътя си към Египет обаче той бил завладял остров Кипър, който дотогава принадлежал на Египет. Египтяните се нуждаели от Кипър, защото оттам могли да се сдобиват с качествено дърво за строеж на кораби и сгради, а освен това и със зърно, и с мед. Така че, след като оставил египтяните в Александрия да се радват на победата му, Гай Попилий Ленас отплавал за Кипър, където отново се натъкнал на сирийска войска.
— Вървете си у дома — казал той на войниците.
И те си тръгнали.
Гай Попилий Ленас се върнал в Рим, където, без нито за миг да престава ведро да се усмихва, обявил пред всички, че е отпратил цар Антиох IV обратно в Сирия и че е спасил и Египет, и Кипър от жестока съдба. Би ми се искало малката ми приказка да завършваше щастливо и да ти кажа, че след заминаването на Гай Попилий Ленас двамата Птолемеи и сестра им Клеопатра II продължили да си живеят и управляват в мир и любов… но уви, нищо подобно не се случило. Те продължили да воюват помежду си, да убиват близките си роднини и да разоряват страната си.
Сигурно отдавна се питаш какво, в името на боговете, ми е хрумнало да те занимавам с детски приказки. Много просто, мили ми Гай Марий. Може би в родния ти Арпинум майките не разказват на мъничките си дечица точно тази приказка, но в Рим всички я научават още преди да могат да говорят. От най-богатите до най-бедните, всяко дете знае приказката за Гай Попилий Ленас и окръжността, която очертал около краката на сирийския цар.
Та питам те сега: можеше ли правнукът на героя от Александрия да замине в изгнание и да остави всичко след себе си на съда? Ако наистина беше заминал доброволно, щеше да признае вината си пред всички… Което пък не би било справедливо спрямо него, защото, ако питаш мен, под стените на Бурдигала той е постъпил точно както трябва. Но и сега той знаеше какво трябва да стори и го стори — Попилий Ленас остана, за да се яви пред съда.
Народният трибун Гай Целий Калд (действайки от името на цяла една сенаторска клика, която няма да назова, но и която ти сам се сещаш кого включва — клика, която е твърдо решена да прехвърли вината за поражението при Бурдигала върху плещите на всеки друг, но не и на Луций Касий) тържествено се зарекъл, че ще види Ленас осъден. Тъй като обаче единственият досега специално сформиран за обвинения в държавна измяна съд е упълномощен да действа само около случая «Югурта», делото трябваше да се разглежда пред центуриатните комиции. Няма скрито-покрито — всяка центурия чрез своя представител крещи присъдата си: «КОНДЕМНО» или «АБСОЛВО!». Но кой, питам те пак, след като помни от скута на майка си приказката за Гай Попилий Ленас и окръжността около краката на сирийския цар, ще посмее да извика «КОНДЕМНО!»?
Това обаче дали щеше да спре човек като Калд? Ни най-малко. Той внесе предложение пред плебейското събрание, според което, също както при избори, гласуването при съдебните процеси, ако са свързани с обвинение в държавна измяна, да се извършва тайно във всяка центурия поотделно. По този начин всеки би могъл с чиста съвест да отсъди как вижда нещата, пък никой няма да разбере дали е бил «за» или «против». Предложението му беше прието и всичко изглеждаше наред.
В началото на декември Гай Попилий Ленас беше призован на съд пред центуриатните комиции по обвинение в държавна измяна. Точно както Калд бе настоявал, гласуването във всяка центурия поотделно протече тайно. Но някои от нас трябваше само да подшушнат на ухото на преброителите, които представляваха в случая съдебните заседатели, за смелия и благороден бивш консул Гай Попилий Ленас и… това беше достатъчно.
Когато най-накрая всяка центурия произнесе своята присъда, нямаше нито една, която да не е каза: «АБСОЛВО».
Ето как понякога, за да възтържествува справедливостта, човек трябва да си припомни приказките от детството.“