Кралицата на бунтовниците

Това, което ставаше с Кайл, едва ли би могло да има нещо общо с компютризираното мислене на един мегабоец. Той не мислеше истински. Бяха изминали часове от събуждането му и той беше изминал много мили, но това, което го караше да върви, бяха само инстинкти и онази единствена кристално ясна заповед, изписана сякаш с огнени букви в мозъка му, която обезсмисляше всичко останало:

Той трябваше да намери Леърд и да я отведе жива при Даниел.

След този почти унищожителен удар, Кайл постепенно възвръщаше контрола над собственото си тяло и той знаеше, че във всички случаи ще трябва да минат часове, докато отново възвърне силите си; но нещо не беше наред с паметта му.

Имаше толкова много неща, които не можеше да си спомни. Голяма част от живота, който беше водил, преди лазерният лъч да го улучи, беше просто изтрит. Затова пък имаше образи не на място: спомени от странно недействителен, причудлив вид, които можеха да идват само от някакъв кошмар, но въпреки това изглеждаха шокиращо реалистични. Спомени за места, на които никога не е бил. Лица на хора, които никога не е виждал. И болка — това беше най-натрапчивият спомен: за едно направо невъобразимо страдание, още по-страшно от това, което беше изживял през нощта. Но всички тези чувства и спомени го връхлитаха само за мигове. По-голямата част от нощта той беше прекарал в някакво странно състояние между съня и бодърстването.

Кайл се спря, леко промени фокусното разстояние на очите си, за да се предпази от ярката слънчева светлина и се взря на изток. На няколко мили разстояние се издигаше Шаитаан, а пред него се разстилаше монотонната пясъчна равнина на зоната на смъртта. Леърд се намираше някъде между него и границата на тази ооласт. Но той не знаеше къде. Докъдето стигаше погледът му, се виждаха само скали и кафяви, равномерно оформени пясъчни дюни. Смъртният покров на този свят. Всичко, което беше останало от тази някога процъфтяваща цивилизация.

Какви бяха тези мисли?

Кайл беше смутен. Усети, че мъглата от треска и смътни, почти животински инстинкти в главата му леко се разкъса, но на нейно място се пробуди не само неговото обичайно, логическо мислене, но и многообразие от объркани и плашещи чувства. Видът на тази изпепелена равнина го изпълни с гняв, без той дори да знае защо.

Той пропъди тази мисъл и се опита да се съсредоточи върху задачата си. Посоката, в която Леърд бе избягала, навеждаше на само един логичен извод, колкото и невероятен да изглеждаше той за Кайл. Даниел беше имал право. Леърд и останалите действително се опитваха да проникнат в Шаитаан, за да достигнат до трансмитерната връзка с Ню Йорк. Положението й, изглежда, наистина беше безнадеждно, щом тя предприемаше толкова отчаяна стъпка.

Преди да продължи, Кайл старателно провери оръжието си. Малката лазерна пушка като по чудо беше оцеляла при експлозията, но беше повредена: индикаторът на заряда показваше само осем процента от нормалната мощност, а под него мигаше почти незабележима червена лампичка — възможно беше при опит за стрелба оръжието да експлоадира в ръцете му.